Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 41

Въпреки че повече от четири хиляди индианци бяха събрани край Медисън Лодж, присъстващите шайени бяха толкова малко, че съветът започна като нещо, което се отнася само до кайовите, команчите и арапахите. Това тревожеше комисарите, чиято основна задача бе да сключат мир с враждебните воини кучета и да ги убедят, че най-доброто за тях е предлаганият резерват под Арканзас. Черния котел, Малкото наметало и Джордж Бент привлякоха някои от съпротивляващите се вождове, но другите бяха много враждебно настроени и дори заплашваха, че ще убият всички коне на Черния Котел, ако той не се оттегли от съвета.

На 21 октомври кайовите и команчите подписаха договора, като се задължиха да споделят резервата с шайените и арапахите и между другите неща, да ограничат лова на бизони под Арканзас, както и да оттеглят възраженията си срещу строителството на железопътната линия, която се изграждаше успоредно на пътя край Смоуки Хил. Черния котел обаче не беше съгласен да подпише, преди да пристигнат повече шайенски вождове. Малкия гарван и арапачите не искаха да подпишат без шайените. Разочарованите комисари се съгласиха да почакат още една седмица, докато черния котел и Малкото наметало отидат в лагера на воините кучета и проведат своя кампания за убеждаване. Минаха 5 дни без шайените да се появят. После, късно следобед на 26 октомври, Малкото наметало се завърна от лагера на воините кучета.

Малкото наметало съобщи, че вождовете на шайените пристигат с около петстотин воини, че са въоръжени и вероятно ще гръмнат с пушките си, за да изразят желанието си да получат мунициите, които им трябват за есенния лов на бизони. Те няма да причинят зло на никого и ако получат муниции, вероятно ще подпишат договора.

На следващия ден по обед, под лъчите на топлото есенно слънце, шайените пристигнаха в галоп. Когато преминаваха хребета на един хълм южно от седалището на съвета, те се подредиха в колона по четирима като кавалеристите на Твърдия задник. Неколцина бяха облечени в трофейни армейски мундири, останалите носеха червени наметала. Копията и сребърните им украшения блестяха на слънцето. Когато колоната застана срещу мястото на съвета, воините се престроиха с лице към намиращите се отвъд реката комисари. Един от шайените изсвири с тръба и мустангите се впуснаха напред в атака, а петстотин гласа викнаха: „Ийя! Ийя!“ Те размахваха копията си, вдигаха опънати лъкове, дадоха няколко пушечни изстрела във въздуха и преминаха през реката сред водни пръски. Предните редици пришпориха мустангите си нагоре по брега и стигнаха на няколко фута от Белите мустаци Харни, който стоеше неподвижен, за да ги посрещне. Останалите комисари се разпръснаха да дирят убежище. Като дръпнаха поводите си и спряха внезапно, вождовете и воините слязоха от конете, заобиколиха изплашените комисари и започнаха да се смеят и да се ръкуват. Те бяха демонстрирали съвсем задоволително устрема и храбростта на бойците шайени.

След завършване на встъпителните церемонии започнаха речите. Говориха Високия бик, Белия кон, Мечока и Бизонския вожд. Ние не искаме война — казаха те, но ще я приемем, ако не можем да осигурим честен мир.

Бизонския вожд помоли за последен път да им разрешат да ловуват в областите около Смоуки Хил. Шайените няма да закачат железопътната линия, обеща и след това добави разумно: „Нека заедно да владеем земята — би трябвало шайените още да ловуват, там.“

Но белите хора от съвета не вярваха в съвместното владеене на земите северно от Арканзас. На сутринта, след като кафето бе сервирано, вождовете на шайените и арапахите присъствуваха при прочитането на договора с превод от Джордж Бент. Отначало Мечока и Белия кон отказаха да подпишат, но Бент ги отведе настрана и ги убеди, че това е единственият начин да запазят властта си и да останат да живеят с племето. След подписването комисарите раздадоха подаръци, включително и муниции за лов. Съветът при Медисин Лодж завърши. Сега повечето шайени и арапахи щяха да потеглят на юг, както бяха обещали. Но имаше и други, които нямаше да отидат там. Триста или четиристотин, вече бяха тръгнали на север от Симарън, като свързваха бъдещето си с бъдеще на воини, които не искат да се предадат. Под договора липсваше името на Римския нос.

През зимата на 1867–68 г. повечето шайени и арапахи лагеруваха под Арканзас, близо, до форт Ларнид. От есенното ловуване бе останало достатъчно месо, за да преживеят студените луни, но напролет недостигът на храна стана сериозен. Високия вожд Уинкуп излизаше от време на време от форта и раздаваше оскъдните дажби, които успяваше да получи от Бюрото по индианските въпроси. Той съобщи на вождовете, че Великия съвет във Вашингтон продължава споровете около договора и не са отпуснати пари за закупуване на храна и дрехи, както бе обещано. Вождовете отговориха, че ако имат оръжие и муниции, ще могат да отидат надолу към река Ред Ривър и ще убият достатъчно бизони, за да нахранят хората си. Но Уинкуп нямаше оръжие или муниции за тях.

Докато топлите пролетни дни се удължаваха, младежите ставаха все по-неспокойни, роптаеха, защото нямаха достатъчно храна, и проклинаха неизпълнените обещания на белите хора от Медисин Лодж. На малки групи те започнаха да се отправят на север към старите си ловни полета край Смоуки Хил. Високия бик, Белия кон и Мечока отстъпиха пред настояванията на гордите воини кучета и също прекосиха Арканзас. По пътя някои от непокорните младежи нападаха отделни поселища с надежда да намерят храна и пушки.

Агентът Уинкуп дойде спешно в селото на Черния котел като умоляваше вождовете да бъдат търпеливи и да държат младежите си далеч от пътеката на войната, въпреки че Великия баща бе нарушил обещанията си към тях.

„Нашите бели братя отдръпват от нас ръката, която ни подадоха в Медисин Лодж — каза Черния котел, — но ние ще се опитаме да я задържим. Надяваме се, че Великия баща ще се смили над нас и ще ни остави да получим обещаните пушки и муниции, за да можем да отидем на лов за бизони и да опазим семействата си от глад.“

Уинкуп хранеше надежда, че оръжия и муниции могат да се получат сега, когато Великия баща изпрати един нов Звезден вожд, генерал Филип Шеридан, да командва войниците по фортовете на Канзас. Агентът уреди среща между няколко вожда, включително Черния котел и Каменното теле, и Шеридан във форт Ларнид.

Когато индианците видяха Шеридан с неговите къси крака дебел врат и дълги, размахващи се ръце, те го оприличиха на сърдита мечка. По време на съвета Уинкуп запита генерала дали може да отпусне оръжия на индианците. „Да, дайте им оръжия — изръмжа Шеридан — и ако те тръгнат на война, моите войници да ги убиват като мъже.“

Камерното теле отговори язвително: „Нека войниците ти си пуснат дълги коси, за да бъде чест за нас да ги убиваме.“

Атмосферата на съвета не бе приятелска и макар че Уинкуп успя да получи няколко старомодни пушки за тях шайените и арапахите, които останаха да ловуват под Арканзас бяха много неспокойни. Доста от техните младежи и повечето отряди на воините кучета все още бяха на север. Някои от тях нападаха и убиваха белите, където ги намираха.

Към края на август повечето от шайените на север се бяха събрали край притока Арикарий на река Рипъбликън Високия бик, Белия кон и Римския нос бяха там с около триста воини и семействата им. Няколко арапахи и сиуксите на Убиеца на поните лагеруваха наблизо. От Мечока, чийто отряд стануваше на Соломон, те научиха, че генерал Шеридан е организирал рота разузнавачи, за да издирва индианските лагери. Но индианците бяха прекалено заети със събирането на месо за зимата, за да се тревожат дали разузнавачите или войниците ще ги открият.

И тогава, един ден през Луната, когато еленът рие земята, 16 септември, група ловци сиукси от лагера на Убиеца на поните видя около петдесет бели мъже да установяват лагера си на Арикарий, на около двадесет мили от индианските лагери. Само трима или четирима от белите носеха сини куртки; останалите бяха облечени в груби граничарски униформи. Това бе специалната рота, организирана от Шеридан за търсене на индиански лагери; белите бяха известни като разузнавачите на Форсайт.