Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 55

След като правителствените чиновници си заминаха, Кочис така отслабна и страдаше от такива силни вътрешни болки, че Джефърдс реши да отиде на кон до форт Боуи за лекаря. Докато той се готвеше да тръгне, Кочис го запита:

— Мислиш ли, че ще ме видиш отново жив?

Джефърдс отговори с прямотата на брат:

— Не, не мисля, че ще те видя.

— Мисля, че ще умра утре сутринта, около десет часа. Мислиш ли, че ще се видим отново?

Джефърдс замълча за момент:

— Не зная. Ти какво мислиш за това?

— Не зная — отговори Кочис. — Не е съвсем ясно за ума ми, но мисля, че ще се видим някъде там.

Кочис умря преди завръщането на Джефърдс от форт Боуи. След няколко дни агентът съобщи на чирикахуаите, че му е време да си отиде. Те не искаха и да чуят за това. Синовете на Кочис — Таглито и Найче — особено настояваха да остане. Ако Таглито ги изостави, казаха те, договорът и обещанията между Кочнс и правителството няма да струват нищо. Джефърдс обеща да остане.

През пролетта на 1875 г. повечето апачески отряди или бяха затворени в резервати, или избягаха в Мексико. През март армията премести генерал Крук от Аризона във военното управление на Плат. Сиуксите и шайените, които бяха живели в резервати по-дълго от апачите, бяха започнали да се бунтуват.

Един насила наложен мир цареше над пустините, върховете и платата на страната на апачите. По ирония спазването му зависеше до голяма степен от настойчивите усилия на двама бели мъже, които бяха спечелили уважението на апачите просто защото ги смятаха за човешки същества, а не за кръвожадни диваци. Агностикът Том Джефърдс и Джон Клъм от немската реформистка църква бяха оптимисти, но те бяха твърде умни, за да очакват прекалено много. Всеки бял човек от Югозапада, който защитаваше правата на апачите, имаше твърде несигурно бъдеще.

Калифорнийските индианци бяха меки като климата, в който живееха. Испанците им даваха имена, изграждаха за тях мисии, покръстваха ги и ги развращаваха. Сред калифорнийските индианци племенната структура не бе развита. Всяко село имаше свои водачи, но измежду тези миролюбиви хора нямаше големи военни вождове. След откриването на златото през 1848 г. хиляди бели мъже от целия свят се изсипаха в Калифорния, вземаха каквото искат от покорните индианци, развратиха онези, които испанците не бяха успели да развратят, и после систематично унищожиха цели народности, днес забравени. Никой не помни чилулите, чимарите, уребурите, нипеваите, алонаите и стотината други племена, чиито кости останаха под хилядите мили асфалтови пътища, паркинги и под плочите на жилищните сгради.

Единственото изключение сред покорните индианци от Калифорния бяха модоките, които живееха при по-суровия климат на езерото Туле край границата с Орегон. Белите хора бяха почти непознати на модоките до петдесетте години на XIX век, когато преселниците заприиждаха на рояци, завладяха най-добрите земи и очакваха модоките да се подчинят безропотно. Когато модоките оказаха съпротива, белите нашественици се опитаха да ги унищожат. Модоките отвърнаха със засади. По това време един млад модок на име Кинтпуаш навлизаше в зрелостта си и не можеше да разбере защо модоките и белите хора не могат да живеят заедно, без да се опитват да се избият взаимно. Земите край езерото Туле бяха безкрайни като небето, с достатъчно елени, антилопи, птици, гъски, риби и корени от камас52 за всички. Кинтпуаш упрекна баща си, че не е сключил мир с белите хора. Баща му, който беше вожд, му обясни, че белите хора са предатели и трябва да бъдат прогонени, за да има мир. Скоро след това вождът бе убит в едно сражение с бели заселници и Кинтпуаш стана вожд на модоките.

Кинтпуаш отиде в поселищата, за да открие бели мъже, на които да може да се вярва и с които да сключи, мир. В Ирека той срещна няколко много добри хора и скоро всички модоки ходеха там да търгуват. „Винаги съм казвал на белите хора, които идват в страната ми — казва Кинтпуаш, — че ако искат дом, в който да живеят, те могат да си направят; аз никога не съм искал да ми плащат за това, че живеят тук, както живеят и моите хора. Харесваше ми, че идват да живеят тук. Обичах да съм с белите хора.“ Младият вожд харесваше и дрехите, които те носеха, къщите и фургоните им и хубавия добитък.

Белите хора около Ирека дадоха на посещаващите ги индианци нови имена, които модоките намираха за забавни и често използуваха помежду си. Кинтпуаш беше Капитан Джак. Някои от другите станаха Куката Джим, Лоцмана Франк, Белязания Чарли, Бостън Чарли, Къдравия доктор, Бродягата Джим, Шоншин Джон и Мъжа на Елън.

По време на Гражданската война на белите между модоките и заселниците имаше неприятности. Ако някой модок не можеше да намери и убие елен за семейството си, той понякога убиваше кравата на фермера, или пък ако му трябваше кон, той вземаше „назаем“ коня от пасището на заселника. Белите приятели на модоките извиняваха това като „данък“, който индианците вземаха от заселниците заради използуването на земите им, но на повечето заселници това не им харесваше и чрез политиците си уредиха договор за прогонването на модоките от земите край езерото Туле.

Комисарите по договора обещаха на Капитан Джак и на другите водачи, че ако се преселят на север в резерват в Орегон, всяко семейство ще има своя собствена земя, конни впрягове, фургони, земеделски пособия, сечива, дрехи и храна — всичко предоставено от правителството. Капитан Джак искаше земята му да бъде близо до езерото Туле, но комисарите не бяха съгласни с това. Без всякакво желание Джак подписа договора и модоките отидоха на север в резервата Кламат. От самото начало имаше неприятности. Резерватът беше върху територия, която бе принадлежала на индианците кламат и те възприеха модоките като натрапници.

Когато модоките нижеха пръчки за ограждането на определените им за обработване земи, кламатите идваха и крадяха оградите. Обещаните от правителството доставки така и не пристигнаха. Агентът на резерват раздаваше храна и дрехи на кламатите, но, изглежда, за модоките те не бяха предвидени. (Великият съвет във Вашингтон не бе гласувал пари за закупуване на достатъчно за модоките.)