Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 53

Не съм вече богат, аз съм само един беден човек. Светът невинаги е бил такъв. Бог ни създаде по-различни от вас. Ние се раждаме като животни в сухата трева, а не в легла като вас. Затова ние сме като животните — бродим през нощта, грабим и крадем. Ако аз имах нещата, които вие имате, нямаше да правя това, което правя, защото нямаше да има нужда. Има индианци, които кръстосват, за да убиват и грабят. Аз не ги командувам. Ако ги командувах, те нямаше да правят това. Мои воини бяха убити при Сонора. Дойдох тук, защото бог ми нареди. Той ми каза, че е хубаво да се живее в мир и аз дойдох. Аз кръстосвах света с облаците и въздуха, когато бог проговори в мислите ми и ми каза да дойда тук и да бъда в мир с всички. Той каза, че светът е за всички нас. Как стана така?

Когато бях млад, обхождах тези земи на изток и на запад, без да видя други хора освен апачите. След много лета аз тръгнах отново и видях, че нов народ е дошъл да отнеме страната. Как така? Защо стана така, че животът на апачите виси на косъм? Те бродят по хълмовете и прериите и искат небесата да се стоварят върху тях. Някога апачите бяха велик народ; сега са съвсем малко и затова искат да умрат и носят живота си на върха на пръстите си. Много бяха убити в бой. Вие трябва да говорите направо, за да могат думите ви да попаднат като слънчева светлина в сърцата ни. Кажете ми, щом Дева Мария е обходила цялата земя, защо тя никога не е влизала в колибите на апачите? Защо никога не сме я видели или чули?

Нямам нито баща, нито майка — аз съм сам на този свят. Никой не го е грижа за Кочис — затова не държа на живота си, желая скалите да паднат върху мен и да ме затрупат. Ако имах баща и майка като вас, щях да съм с тях и те с мен. Когато обикалях по света, всички питаха за Кочис. Сега той е тук — вие го виждате и чувате — радвате ли се сега? Ако е така, кажете го! Говорете, американци и мексиканци, аз не искам да крия нищо от вас, нито искам вие да криете нещо от мен. Аз няма да ви лъжа, не ме лъжете и вие.“

Когато обсъжданията стигнаха до определянето на място за резервата на чирикахуа, Грейнджър каза, че правителството иска агенцията да бъде преместена от Каняда Аламоса във форт Тулароса в Могольоните. (В Каняда Аламоса се бяха заселили триста мексиканци и проучваха земята за руда.)

„Аз не искам да живея в тези планини — протестира Кочис. — Не искам да отида в Тулароса. Това е твърде далеч. В онези планини мухите ядат очите на конете. Там живеят зли духове. Пих от водите тук и те ме охладиха. Не искам да си отида оттук.“

Генерал Грейнджър каза, че ще направи каквото може, за да убеди правителството да остави чирикахуаите да живеят в Каняда Аламоса при бистрите потоци студена вода. Кочис обеща, че ще държи хората си в мир със съседите им мексиканци и изпълни обещанието си. Няколко месеца по-късно обаче правителството заповяда всички апачи от Каняда Аламоса да бъдат преместени във форт Тулароса. Щом научи за разпореждането, Кочис се измъкна с воините си. Те се разделиха на малки групички и отново избягаха в своите сухи и скалисти планини в югозападна Аризона. Този път Кочис реши да остане там. Нека Сивия вълк Крук дойде след него, Кочис ще се бие, щом трябва и с камъни; пък тогава, ако е такава божията воля, нека камъните се стоварят върху Кочис и го затрупат.

По Времето, когато се събира царевицата (септември 1872 г.), Кочис започна да получава съобщения от разузнавачите си, че малка група бели мъже наближава твърдината му. Те пътуваха в един от малките армейски фургони, направени за превоз на ранени. Разузнавачите докладваха, че Таглито — Том Джефърдс, Червената брада, е с тях. Кочис не бе виждал Таглито отдавна.

В старите времена, когато Кочис и Мангас бяха започнали война със сините куртки, Том Джефърдс по договор превозваше пощата между форт Боуи и Тусон. Воините апачи толкова често правеха засади на Джефърдс и неговите ездачи, че той едва не се отказа от договора. И тогава един ден червенобрадият бял мъж дойде съвсем сам в лагера на Кочис. Той слезе от коня си, разкопча патрондаша си и го подаде заедно с оръжията си на една от индианките. Без никакъв страх Таглито се приближи до мястото, където седеше Кочис, и седна до него. След необходимото мълчание Таглито Джефърдс, каза на Кочис, че иска да сключи личен договор с него, за да може да си изкарва прехраната, като превозва пощата. Кочис бе объркан. Той никога не бе срещал такъв бял човек. Не му оставаше нищо друго, освен да зачете смелостта на Таглито, като обещае да го остави спокойно да използува пощенския път. Джефърдс и ездачите му никога вече не попаднаха в засада и много пъти след това високият червенобрад мъж идваше в лагера на Кочис да разговарят и да пият тисвин.

Кочис знаеше, че щом Таглито е с групата, която се изкачва в планините, то белите търсят него. Той изпрати брат си Хуан да посрещне белите мъже и междувременно се скри със семейството си, докато не се увери, че всичко е наред. После тръгна на кон надолу заедно със сина си Найче. Като слезе от коня, той прегърна Джефърдс, който каза на английски на един белобрад мъж с прашни дрехи:

— Това е Кочис.

Десният ръкав на палтото на брадатия мъж беше празен. Той приличаше на стар воин и Кочис не бе изненадан, когато Таглито го нарече „генерал“. Той беше Оливър Отис Хауард.

— Буенос диас, сеньор — каза Кочис и те си стиснаха ръцете.

Един по един воините от охраната на Кочис се приближаваха, образуваха полукръг и сядаха по одеялата си за съвет с едноръкия Сива брада.

— Ще обясни ли генералът целта на посещението си? — запита Кочис на апачески.

Таглито преведе думите му.

— Великия баща, президентът Грант, ме изпрати да сключа мир между вас и белите хора — каза генерал Хауард.

— Никой не иска мир повече от мен — увери го Кочис.

— Тогава — каза Хауард — ние можем да сключим мир.

Кочис отговори, че чирикахуаите не са нападали бели хора след бягството си от Каняда Аламоса.

— Конете ми не са добри и са малко — добави той. — Аз можех да се снабдя с повече, нападайки пътя за Тусон, но не го сторих.

Хауард заяви, че чирикахуаите биха могли да живеят и по-добре, ако се съгласят да се преместят в един по-голям резерват на Рио Гранде.

— Бил съм там — каза Кочис, — страната ми хареса. Заради мира ще отида там и ще взема толкова мои хора, колкото мога, но преместването ще разцепи племето ми. Защо не ми дадете прохода Апач? Дайте ми го и аз ще охранявам всички пътища. Ще следя индианците да не отнемат ничия собственост.

Хауард бе изненадан.

— Може би ще уредим това — каза той и след това продължи да изтъква предимствата на живота в Рио Гранде.

Кочис вече не се интересуваше от Рио Гранде.

— Защо ще ме затваряте в резерват? — запита той. — Ние ще сключим мир. Ще го спазваме съвестно. Оставете ни да се движим свободно, както правят американците. Оставете ни да ходим, където искаме.

Хауард се опита да обясни, че земите Чирикахуа не принадлежат на индианците и че всички американци се интересуват от тях.

— За да се спазва мирът — каза той, — трябва да определим границите.

Кочис не можеше да разбере защо да не могат да се определят граници около Драгунските планини така, както на Рио Гранде.

— Колко време ще останеш, генерале? — запита той. — Ще изчакаш ли моите капитани да дойдат, за да поговориш с тях?

— Аз идвам от Вашингтон, за да се срещна с вашите хора и да сключа мир — отговори Хауард, — и ще остана толкова, колкото е необходимо.

Генерал Оливър Отис Хауард, добродетелният жител на Нова Англия, дипломиран в Уест Пойнт50, герой от Гетисбърг51, загубил едната си ръка при Феър Оукс, Вирджиния, остана в лагера на апачите единадесет дни и бе спечелен от любезността и откровената простота на Кочис. Той бе очарован от жените и децата на чирикахуаите.

„Аз бях принуден да изоставя проекта Аламоса — писа той впоследствие — и да им предоставя, както предложи Кочис, резерват, включващ част от планините Чирикахуа и прилежащата западно на тях долина, в която бяха разположени Биг Сулфър Спринг и ранчото Роджърс.“