Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 3

Съобщенията между племената на Новия свят бяха бавни и новините за варварствата на европейците рядко изпреварваха бързото разпространение на новите завоевания и поселища. Въпреки това поухатаните бяха дочули за цивилизаторските методи на испанците дълго преди говорещите английски бели да пристигнат във Вирджиния през 1607 г. Методите на англичаните бяха по-изтънчени. За да могат да установят поселището си в Джеймстаун им бе необходим достатъчно дълъг мирен период. Те сложиха на главата на Уахунсонакук златна корона, нарекоха го крал Поухатан и го убедиха, че, трябва да накара хората си да снабдяват белите заселници с храна. Уахунсонакук се колебаеше между верността към бунтовните си поданици и предаността към англичаните, но когато Джон Ролфе се ожени за дъщеря му Покахонтас, той направо реши, че е повече англичанин, отколкото индианец. След смъртта на Уахунсонакук поухатаните въстанаха, за да изтласкат англичаните обратно в морето, откъдето бяха дошли, но подцениха силата на английското оръжие. За кратко време от осемте хиляди поухатани останаха по-малко от хиляда.

В Масачузетс историята започна донякъде по-различно, но завърши по същия начин, както във Вирджиния. Англичаните слязоха на суша в Плимът през 1620 г. и повечето от тях вероятно щяха да измрат от глад, ако не беше помощта на приятелски настроените туземци от Новия свят. Един пемакид на име Самосет и трима уампаноаги, наречени Масасоит, Скуанто и Хобома, поеха ролята на мисионери при английските заселници. Тези индианци говореха по малко английски, който бяха научили от посещавалите този бряг изследователи. Преди събитията, за които става дума, Скуанто беше отвлечен от един английски моряк продаден като роб в Испания. С помощта на друг англичанин той успя да избяга и се върна у дома. Скуанто и другите индианци гледаха на заселниците от Плимът като на безпомощни деца. Те деляха с тях царевицата от племенните запаси, показваха им къде и как да ловят риба и им помогнаха да преживеят първата си зима. Когато дойде пролетта, те дадоха на белите царевица за посев и им показаха как да я засеят и отгледат.

Дълги години индианците и английските им съседи живяха в мир, но много кораби с бели продължаваха да пристигат на брега. Ударите на брадвите им и грохотът на падащите дървета кънтяха по бреговете на страната, която сега белите наричаха Нова Англия. Поселищата се умножиха толкова, че започнаха да си пречат. През 1625 г. някои заселници поискаха от Самосет да им отстъпи допълнително 12 000 акра2 пемакидска земя. Самосет бе убеден, че земята е дадена от Великия дух, безкрайна е като небето и не принадлежи никому. За да се пошегува с чужденците и с техните странни обичаи, той взе участие в церемонията по прехвърлянето на земята и постави своя знак върху хартията. Така се появи първият документ за прехвърляне собствеността върху индианска земя на английските заселници.

Повечето от другите заселници, които сега пристигаха с хиляди, не си правеха труда да организират подобни церемонии. Когато великият вожд на уампаноагите Масасоит умря през 1662 г., започнаха постепенно да изтикват неговия народ в пущинаците. Синът му Метаком предрече гибел за всички индианци, ако не бъде оказана организирана съпротива срещу нашествениците. Заселниците в Нова Англия се опитаха да поласкаят Метаком, като го провъзгласиха за крал Филип на Поканокет, а той посвещаваше времето си на опити да организира съюз с нарагансетите и с другите племена от областта.

След поредица арогантни действия на заселниците през 1675 г. крал Филип поведе индианския съюз на война за спасяване на племената от унищожение. Индианците атакуваха петдесет и две поселища и разрушиха напълно дванадесет от тях, но след месечни сражения огневата мощ на заселниците унищожи уампаноагите и нарагансетите. Крал Филип бе убит и в продължение на двадесет години главата му стоя изложена в Плимът. Заедно с другите пленени индиански жени и деца, неговата жена и малкият му син бяха продадени в робство в Уест Индия3.

Когато холандците пристигнаха в Манхатън, Петер Минуит го закупи с риболовни кукички и стъклени мъниста на стойност шестдесет гулдена. Той насърчаваше индианците да останат в областта и да разменят ценни кожи срещу евтини дрънкулки. През 1641 г. Вилем Киефт наложи данък на мохиканите и изпрати войници на остров Стейтън, за да накажат раританите за нарушения, извършени не от тях, а от белите заселници. Раританите оказаха съпротива при задържането им и холандците убиха четирима от тях. Когато индианците си отмъстиха и на свой ред убиха четирима холандци, Киефт заповяда да бъдат изклани две села, докато жителите им спяха. Холандските войници пробождаха с щиковете си мъжете, жените и децата, насичаха телата им на парчета, а накрая изгориха селата до основи.

През следващите две столетия такива събития се повтаряха отново и отново, докато европейските колонизатори се придвижваха навътре в страната през проходите на Алигените и надолу по течащите на запад реки, към Великите води (Мисисипи) и нагоре по Великата кална река (Мисури).

Конфедерацията на петте ирокезки племена — най-могъщите и развити източни племена, напразно се стремеше към мир. След дългогодишни кръвопролития борби за запазване на политическата си независимост те бяха победени.

Някои се, спасиха в Канада, други избягаха на запад, а трети изживяваха дните си затворени в резервати.

През 60-те години на XVIII век Понтиак от племето отава обедини племената от областта на Великите езера с надежда да отблъсне британците обратно през Алигените, но не успя. Голямата му грешка бе съюзът с говорещите френски бели, които оттеглиха помощта си за червенокожите по време на съдбоносната обсада на Детройт.

Едно поколение по-късно Текумзе от племето шони организира мощен съюз на племената от Средния Запад и Юга за запазване на земите им от нашествие. Смъртта на Текумзе в сражение по време на войната от 1812 г. сложи край и на тази мечта.

Между 1795 и 1840 г. майамите водиха битка след битка и подписваха договор след договор, като отстъпваха богатите си земи от долината на Охайо, докато не им остана нищо за отстъпване.

Когато след войната от 1812 г. белите заселници започнаха да нахлуват в областта Илиной, соксите и фоксите избягаха през Мисисипи. Един второстепенен вожд на име Черния ястреб отказа да отстъпи. Той се съюзи с уинебагосите, потауотамите и кикапуите и обяви война на новите поселища. Един командир на отряд бели войници подкупи с двадесет коня и сто долара група уинебагоси. През 1832 г. те предадоха Черния ястреб и той бе заловен. Откараха го на изток, за да бъде затворен и показван на любопитните. След смъртта на Черния ястреб през 1838 г. губернаторът на новосъздадената територия Айова се сдоби със скелета му и го държеше на видно място в служебния си кабинет.

През 1829 г. Андрю Джаксън, когото индианците наричаха Острия нож, встъпи в длъжност президент на Съединените щати. По време на службата по границите Андрю Джаксън с войниците си уби хиляди чероки, чикаси, чокти, крийки и семиноли, но тези южни индианци си оставаха многобройни и здраво вкопчени в племенните си земи, отредени им завинаги от договорите с белите. В своето първо послание до Конгреса Острия нож препоръчва изселване на всички тези индианци на запад, отвъд Мисисипи. „Смятам за целесъобразно да се задели една голяма област западно от Мисисипи, която да бъде гарантирана на индианските племена дотогава, докато живеят там.“

Въпреки че прилагането на подобен закон щеше да увеличи дългия списък на нарушените обещания, давани на източните индианци, Острия нож беше убеден, че индианците и белите не могат да живеят в мир и неговият план ще даде възможност за едно последно обещание, което никога няма да бъде нарушено. На 28 май 1830 г. препоръката на Острия нож стана закон.

Две години по-късно той назначи комисар по индианските въпроси към Министерството на войната, за да следи за правилното прилагане на новите закони. На 30 юни 1834 г. Конгресът прие Закон за регулиране на търговията и взаимоотношенията с индианските племена и за запазване на мира по границите. За индианска територия бе обявена една част от Съединените щати на запад от Мисисипи, „която не е включена в щатите Мисури и Луизиана и в територията Арканзас4“. На белите им бе забранено да търгуват в индианската територия без разрешително. На белите търговци с лоша репутация им бе забранено да живеят в индианската територия. На белите им бе забранено да се заселват в индианската територия. Армията на Съединените щати щеше да бъде използувана срещу всеки бял, който нарушава разпоредбите на закона.