Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 21

Тъй като нямаше доверие на Коли, Черния котел нареди да се приготви още едно копие от писмото, адресирано до Уилям Бент. Той даде по едно копие на Очиний (Едноокия) и на Орловата глава и им заповяда да препуснат към форт Лайън. Шест дни по-късно, когато Едноокия и Орловата глава се приближаваха към форта, те бяха внезапно пресрещнати от трима войници, които се готвеха да открият огън. Но Едноокия с жестове даде да се разбере, че е приятел и размаха писмото на Черния котел. Малко по-късно индианците бяха отведени като пленници във форт Лайън, където ги предадоха на командуващия офицер, майор Едуард Уинкуп.

Мотивите на индианците изглеждаха съмнителни на Високия вожд Уинкуп. Когато Едноокия му каза, че Черния котел го моли да дойде в лагера на Смоуки Хил и да отведе индианците обратно в резервата, той запита колко са на брой. Едноокия отговори, че са две хиляди шайени и арапахи и може би двеста техни приятели сиукси от Севера, на които им омръзнало войниците да ги преследват.

Уинкуп не отговори. Той имаше малко повече от сто кавалеристи и съзнаваше, че и индианците знаят това. Като подозираше клопка, той заповяда да затворят пратениците на шайените в караулното помещение и събра офицерите си на съвет. Високия вожд беше висок, около двадесет и пет годишен и единственият му боен опит бе участието му в едно сражение в Ню Мексико срещу войските на Конфедерацията от Тексас. За първи път в кариерата си той бе изправен пред решение, което можеше да означава катастрофа за командваната от него част.

След като се забави един ден, Уинкуп в края на краищата реши, че трябва да отиде в Смоуки Хил — не заради индианците, а за да спаси белите пленници. Несъмнено това бе причината, поради която Черния котел бе споменал за пленниците в писмото си — той знаеше, че белите не могат да се примирят с мисълта, че бели жени и деца живеят с индианците.

На 6 септември Уинкуп беше готов да потегли със 127 кавалеристи. Като освободи Едноокия и Орловата глава от караулното, той им съобщи, че ще бъдат едновременно и водачи, и заложници при похода.

„При първия признак на измяна от страна на ватите — ги предупреди Уинкуп — ще ви убия.“

„Шайените държат на думата си — отговори Едноокия, — ако се случи обратното, аз самият не бих искал да живея повече.“ Уинкуп каза по-късно, че този разговор с двамата шайени по време на похода го накарал да промени твърдо установеното си мнение за индианците: „Чувствувах, че съм сред по-висши същества и това бяха представителите на една раса, която дотогава без изключение смятах за жестока, предателска и кръвожадна, без чувство за привързаност към приятели или роднини.“

Пет дни по-късно, покрай притоците на Смоуки Хил в горното й течение, предните разузнавачи на Уинкуп забелязаха въоръжен отряд от неколкостотин воини, като че готвещи се за сражение.

Джордж Бент, който тогава бил с Черния котел, казва, че когато войниците на Уинкуп се появили, воините кучета се подготвили за бой и препуснали да пресрещнат войските с опънати лъкове и стрели, но Черния котел и някои вождове се намесили и поискали от майор Уинкуп да оттегли войската си на известно разстояние. Така те предотвратили боя.

На сутринта Черния котел и другите вождове се срещнаха с Уинкуп и офицерите му на съвет. Черния котел остави другите да говорят преди него. Един от водачите на воините кучета, Мечока, каза, че той и брат му Мършавата мечка са се опитали да живеят в мир с белите, но войниците дошли без причина или основание й убили Мършавата мечка. „Индианците нямат вина за сраженията — добавя той. — Белите са лисици и с тях не може да има мир. Единственото, което индианците могат да направят, е да се бият.“

Малкия гарван от арапахите се съгласи с Мечока. „Бих желал да се помиря с белите — каза той, — но се страхувам, че те не искат мир с нас.“

След това думата поиска Едноокия и каза, че се срамува да слуша такива думи. Той рискувал живота си, за да отиде във форт Лайъц, и дал честната си дума на Високия вожд Уинкуп, че шайените и арапахите ще се върнат мирно в резервата си. „Заложих пред Високия вожд думата и живота си — каза Едноокия — и ако моите хора не действуват честно, ще отида с белите и ще се бия на тяхна страна и много мои приятели ще ме последват.“

Уинкуп обеща да направи всичко, което е по силите му, за да предотврати нападенията на войниците срещу индианците. Той заяви, че не е голям началник и не говори от името на всички бели войници, но ако индианците му предадат белите пленници, той ще отиде с индианските вождове в Денвър и ще им помогне да сключат мир с по-големите началници.

Черния котел, който мълчаливо слушаше изказванията („неподвижен, с лека усмивка на лицето“ според описанието на Уинкуп), стана и каза, че е доволен да чуе думите на Високия вожд Уинкуп.

„Има лоши бели и лоши индианци — каза той. — Лошите хора от двете страни докараха размириците. Някои от моите младежи се присъединиха към тях. Аз съм против сраженията и направих всичко, което е в моя власт, за да ги предотвратя. Намирам, че вината е у белите. Те започнаха войната и принудиха индианците да се бият.“

След това той обеща да предаде четиримата бели пленници, които бе откупил. Останалите трима бяха в друг лагер, по-далеч на север, и щеше да е необходимо известно време, за да се постигне споразумение за тях.

Четиримата пленници — все деца — изглеждаха добре и действително, когато един войник запита осемгодишния Амброуз Арчър как индианците са се отнасяли с него, момчето отговори, „че му е все едно дали ще остане с индианците, или не“.

Накрая след допълнителни преговори бе решено индианците да останат в лагера си на Смоуки Хил, докато седем от вождовете отидат заедно с Уинкуп в Денвър, за да сключат мир с губернатора Евънс и полковник Чивингтън. Черния котел, Бялата антилопа, Мечока и Едноокия представляваха шайените. Нева, Босе, Много бизони и Нотане — арапахите. Малкия гарван и Лявата ръка, които се отнасяха скептично към обещанията на Евънс и Чивингтън, останаха, за да не допуснат младите арапахи да си навлекат неприятности. Бойния накит щеше да наглежда шайените от лагера.

Върволицата кавалеристи на Високия вожд Уинкуп, четирите бели деца и седемте индиански вождове достигнаха Денвър на 28 септември. Индианците пътуваха и теглен от мулета фургон с дървени седалки. По време на пътуването Черния котел окачи своето голямо гарнизонно знаме на фургона и когато навлязоха в прашните улици на Денвър, звездният флаг се развяваше покровителствено над главите на вождовете. Целият Денвър излезе да наблюдава процесията.

Преди започването на съвета Уинкуп посети губернатора Евънс и разговаря с него. Губернаторът не искаше да има нищо общо с индианците. Той заяви, че шайените и арапахите трябва да бъдат наказани, преди да им се даде възможност да живеят в мир. Такова бе мнението и на областния военен командир — генерал Самюел Къртис, който същия ден изпрати от форт Левънуърт следната телеграма до полковник Чивингтън: „Не искам мир, докато индианците не пострадат повече.“

Накрая Уинкуп трябваше да моли губернатора да се срещне с индианците.

„Но какво ще правя с Трети колорадски полк, ако сключа мир? — запита Евънс. — Те бяха сформирани, за да убиват индианци и трябва да убиват индианци.“

Той обясни на Уинкуп, че държавните служители във Вашингтон са му дали разрешение за създаване на новия полк, след като се е клел, че той му е необходим за защита срещу враждебни индианци, и ако сега сключи мир, вашингтонските държавни дейци ще го обвинят в изопачаване на истината. Евънс бе подложен на политически натиск от жителите на Колорадо, които искаха да избегнат военната повинност през 1864 г., като облекат униформите във войната срещу малобройните и зле въоръжени индианци, вместо да се сражават срещу войските на Конфедерацията на изток. В края на краищата Евънс отстъпи пред настояванията на майор Уинкуп — все пак индианците бяха пропътували четиристотин мили, за да се срещнат с него в отговор на прокламацията му.