Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди - Страница 16

След като на настойчивата си молба Малката врана получи хладния отговор на Сибли, той разбра, че освен пълната капитулация няма друга надежда за мир. Щом войниците не могат да бъдат победени, за сиуксите сантии оставаше или смъртта, или изгнанието.

На 22 септември разузнавачите съобщиха, че войниците на Сибли са построили лагера си в Уд Лейк. Малката врана реши да им даде сражение, преди да са стигнали йелоу Медисин.

„Всички бойни вождове и най-добрите ни бойци бяха налице — казва Големия орел. — Чувствувахме, че това ще бъде решаващото сражение.“

Отново, както при Бърч Кулей, сантиите без шум подготвиха засада на войниците.

„Чувахме ги как се смеят и пеят. Когато завършихме приготовленията си, Малката врана, аз и някои други вождове се качихме на една могила или хълм на запад, за да виждаме по-добре боя, когато започне…

На сутринта една случайност обърка плановете ни. По някаква причина Сибли не тръгна рано, както очаквахме. Хората ни лежаха скрити и чакаха търпеливо. Някои бяха близо до лагера в един дол, но белите не можеха да видят никого от тях. Не мисля, че щяха да открият засадата ни. Изглежда, бе минало доста време, когато четирите фургона войници потеглиха от лагера по посока на старата агенция Иелоу Медисин. По-късно разбрахме, че те са отивали да копаят картофи в агенцията, на пет мили оттук, без да имат заповед за това. Те вървяха по прерията право към мястото, където беше разположена част от нашата бойна линия. Някои от колите бяха извън пътя и ако бяха продължили в същата посока, щяха да минат направо върху нашите хора, които лежаха в тревата. Те се приближиха дотолкова, че хората ни бяха принудени да се вдигнат и да стрелят. Това, естествено, даде началото на боя, но не по начина, по който го бяхме планирали. Малката врана разбра това и се обезсърчи…

Индианците, които участвуваха в сражението, се биха добре, но стотици от нашите не влязоха в боя и не успяха да дадат нито един изстрел. Те бяха твърде далеч. Хората в дола и тези от бойната верига, която ги свързваше с воините от пътя, изнесоха почти цялото сражение. Ние, които бяхме на хълма, направихме всичко възможно, но скоро бяхме отблъснати. Там убиха Манкато и ние загубихме един много добър и много храбър боен вожд. Той беше убит от едно гюле, загубило силата си дотолкова, че Манкато не се уплаши от него. А гюлето го удари в гърба, докато вождът лежеше в тревата, и го уби. Белите атакуваха и изтласкаха нашите хора от дола. Така битката завърши. Ние се изтеглихме доста безпорядъчно, макар белите да не ни преследваха. Загубихме четиринадесет или петнадесет убити и доста ранени. Някои от ранените умряха по-късно, ме зная точно колко бяха. Ние не взехме труповете на убитите, но отнесохме всичките си ранени. Белите скалпирали всички убити, поне така чух.“ (След като войниците обезобразяха мъртвите сантии, Сибли издаде заповед, с която забрани подобни действия: „Телата на мъртвите, дори на неприятелите диваци, не бива да бъдат подлагани на недостойни действия от хора цивилизовани християни…“)

Същата вечер в лагера на сантиите на дванадесет мили над Иелоу Медисин вождовете свикаха последния си съвет. Сега повечето от тях бяха убедени, че Дългия търговец е твърде силен за тях. Горските индианци трябваше да се предадат или да избягат при братовчедите си — прерийните сиукси от Дакота. Тези, които не бяха взели участие в сраженията, решиха да останат и да се предадат. Те бяха сигурни, че връщането на белите пленници ще им осигури завинаги приятелството на Дългия търговец Сибли. Към тях се присъедини Уабаша, който убеди зет си Рда-ин-ян-ка да остане. В последния момент и Големия орел също реши да остане. Той щеше да съжалява за това.

На следващата сутрин, огорчен от поражението и чувствуващ тежестта на шестдесетте си години, Малката врана произнесе пред своите последователи последната си реч:

„Аз се срамувам да се наричам сиукс — каза той. — Седемстотин от най-добрите ни воини бяха победени вчера от белите. Сега най-добре ще е да избягаме и да се пръснем като бизони и вълци. Наистина, белите имат топове и по-добри оръжия от нас, а и са много повече. Това не е причина да не можем да ги смажем, защото ние сме храбри сиукси, а белите — страхливи жени. Не мога да си обясня позорното поражение. То трябва да е дело на предатели измежду нас.“

Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заповядаха на хората си да развалят вигвамите си. Те натовариха вещите и провизиите, жените и децата в няколко фургона, взети от агенцията, и поеха на запад. Луната на Дивия ориз (септември) завършваше — наближаваха студените луни.

На 26 септември с помощта на Уабаша и Пол Мазакутемане, които вдигнаха бели знамена, Сибли влезе в лагера на сантиите и поиска незабавното освобождаване на пленниците. 107 бели и 162 метиси бяха предадени на войниците. На последвалия съвет Сибли съобщи, че сантиите трябва да се смятат за военнопленници, докато той открие и обеси виновните измежду тях. Мирните вождове отговориха с почтителни уверения в приятелство, като това на Пол Мазакутемане:

„Аз съм израснал като ваше дете. Благодарение на вас пораснах и сега поемам ръката ви като ръка на баща… Отнасял съм се с белите като с приятел и разбрах, не от тях идва благото.“

В отговор Сибли разположи кордон артилерийски оръдия около лагера. След това изпрати пратеници метиси да предупредят всички сантии от долината на Минесота да се явят в Кемп Рилийс19 (както той нарече лагера). Тези, които откажат да се предадат доброволно, ще бъдат преследвани, заловени или убити. Докато траеше излавянето и обезоръжаването на сантиите, войниците отсякоха дървета и построиха грамадна сграда от греди. Предназначението й стана ясно, когато повечето сантии мъже — около 600 от двете хиляди индианци в лагера — бяха оковани по двойки и затворени там.

Междувременно Сибли посочи петима от офицерите си, които щяха да съдят сантиите, обвинени, че са участвували във въстанието. Тъй като индианците нямаха законни права, той не намери за необходимо да им определи защита.

Първият обвиняем, изправен пред съда, беше мулат на име Годфри, които бе женен за индианка от отряда на Уабаша и от четири години живееше в Долната агенция. Свидетелки бяха три бели жени измежду бившите пленнички. Никой не го обвини в изнасилване, никой не го беше видял да извършва убийство, но те казаха, че са чули Годфри да се хвали с убийството на седем бели в Ню Улм. При тези доказателства военният съд намери Годфри за виновен в убийство и го осъди на смърт чрез обесване.

Когато по-късно Годфри разбра, че съдът би могъл да смекчи смъртната му присъда, ако посочи сантиите, участвували в нападенията, той набързо стана доносник. Процесът тръгна гладко и средно по четиридесет сантии дневно бяха осъждани на затвор или на смърт. На 5 ноември делото завърши — 303 сантии бяха осъдени на смърт, шестнадесет — на дълги срокове затвор.

Отговорността за унищожаване на толкова много човешки същества, макар и на „дяволи в човешки образ“, бе по-голяма от тази, която Дългия търговец Сибли би желал да носи сам. Той прехвърли този товар на командира на Щатското военно управление, генерал Джон Поуп. На свой ред Поуп преотстъпи окончателното решение на президента на Съединените щати Ейбрахам Линкълн. „Затворниците сиукси ще бъдат екзекутирани, освен ако президентът забрани това — съобщи генерал Поуп на губернатора Ремзи, — което, аз съм сигурен, той няма да направи.“

Като съвестен човек обаче Ейбрахам Линкълн поиска „пълно и цялостно досие на присъдите; ако досието не съдържа достатъчно данни за по-виновните и влиятелните измежду осъдените, моля внимателно подгответе изложение по тези пунктове и ми го изпратете“. След като получи досието на процеса, президентът възложи на двама юристи да го прегледат, за да се направи разграничение между убийците и тези, които само бяха участвали в сражения.

Отказът на Линкълн да разреши незабавното обесване на 303-мата осъдени сантии разгневи генерал Поуп и губернатора Ремзи. Поуп възрази, че „осъдените престъпници, от всяка гледна точка трябва веднага и без изключение да бъдат екзекутирани… Човечността изисква незабавно да приключим случая.“ Ремзи поиска пълномощия от президента да заповяда спешното екзекутиране на 303-мата осъдени мъже и предупреждава, че жителите на Минесота ще „устроят частно отмъщение“ на затворниците, ако Линкълн не действува бързо.