Мусон - Смит Уилбур - Страница 42

• Предыдущая
• 42/195
• Следующая

— Капитан на кораба на английската Източноиндийска компания „Серафим“ е сър Хенри Кортни — оповести Анете с величествен апломб.

— И ти разполагаш с независимите показания на осмина от моряците му, в подкрепа на това обстоятелство — саркастично отбеляза Хана.

Анете отмина забележката и продължи:

— По всичко личи, че Хенри Кортни е голям богаташ в Англия. Имал страхотни имоти.

Ян Олифант се ухили.

— Като заложник може би ще струва и повече от десет хиляди. Ще го чакам с приятелчетата си тук на брега, когато реши да слезе.

Хана изглеждаше разтревожена.

— Не поемай риск да го държиш в плен. Той е хлъзгава риба. Спипай го, клъцни му главата и да я предадем на ОИИК. Вземаме наградата и забравяме за всякакъв откуп.

— Жив или мъртъв? — обърна се Ян Олифант към Анете.

— Да, така ми каза.

— Майка ми е права. Умряла риба не бяга. Риба с прерязано гърло — промърка Ян.

— Ще чакам с вас, докато се появи на брега. Ще ви го покажа, а останалото е твоя работа и на момчетата ти — каза Хана на сина си.

— Ако слезе още един път — напомни й злобно Анете и Хана пак се разтревожи.

Товарът за Бомбай бе изваден от „Серафим“ и превозен до „Йомен“. Бъчвите за вода бяха добре изстъргани и отново напълнени от потока, който се спускаше по склоновете на планината Тейбъл. Запасите от масло за лампи, сол, брашно, сухари и други сухи храни, намалели през дългото плаване на юг, бяха попълнени. Хал стегна кораба за път. Здравето и настроението на екипажа бяха отлични. Всички се охраниха добре в изобилието от прясно месо и свежи плодове и зеленчуци. Двадесет и шестимата заболели от скорбут се завърнаха оздравели, весели и нетърпеливи да продължат плаването от града, където ги бе изпратил Хал за времето на престоя.

— Утре призори вдигам платна — каза Хал на капитан Андерсън от „Йомен“. — Вие сигурно също не губите време?

— Не се безпокойте за това! — увери го Андерсън. — Ще чакам на уговореното място в първия ден на декември.

— А аз дотогава ще съм Ви намерил доста работа — обеща Хал. — Има още едно нещо, за което ще Ви помоля.

— Само кажете.

— Довечера слизам на брега по една много важна за мен работа.

— Извинете моята невъздържаност, сър Хенри, но дали е разумно? Според онова, което ми доверихте, а и както установих лично, чрез дискретни сондажи в средите на холандската администрация на колонията, те не считат делата си с Вас за приключени. Ако им паднете в ръцете, последиците положително ще бъдат неблагоприятни за Вас.

— Благодаря за вашата загриженост, сър, но задачата ми на брега не може да бъде пренебрегната. Когато я изпълня, ще Ви предам малко сандъче, което да отнесете в Бомбай от мое име. Ще Ви бъда задължен, ако там го качите на първия кораб за Англия, като го адресирате до най-големия ми син в Девън.

— Можете да бъдете напълно сигурен, че ще го изпълня, сър Хенри.

Том и Дориан бяха наблюдавали приготовленията за експедиция на сушата с нарастващо вълнение. Когато Хал определи хората, които да го придружат и разпореди да се раздаде оръжие, любопитството им стана неудържимо.

Събрали кураж, двамата се промъкнаха до каютата на баща си, след като се увериха, че е вътре с офицерите. Докато Дориан бе котката в горната част на стълбата, Том се прокрадна до вратата и долепи ухо към нея. Чу гласа на баща си:

— Вие, мастър Тайлър, отговаряте за кораба, докато аз съм на сушата. Когато се върнем, може холандците да са по петите ни, а ние доста да бързаме, така че хората, в чакащата на брега лодка, трябва да са през цялото време нащрек и добре въоръжени. Трябва да са готови да ни приберат всеки миг. А вие имайте готовност да ни се притечете на помощ, мастър Тайлър, и щом се качим на палубата, вдигаме котва и потегляме, дори да е тъмно като в рог.

Том отведе Дориан обратно на палубата. Двамата се изкачиха на главната мачта и седнаха един до друг на реята. Там отиваха всеки път, когато искаха да са сигурни, че никой няма да чуе разговора им.

— Тази вечер. Чух, как татко дава разпорежданията си. Тази нощ ще поведе група на брега — съобщи Том на по-малкия си брат. — Така че сега сме сигурни за какво е сандъчето, нали?

— Сигурни ли сме? — попита колебливо Дориан. Бяха видели, как под ръководството на Големия Дениъл от трюма изнесоха тайнствено ковчеже. Имаше размери на малко моряшко сандъче, изработено от полирано тиково дърво, много майсторски сглобено и с капак, завинтван с болтове.

— Разбира се, че знаем — важно заяви Том. — Татко ще прибере костите на дядо от там, където Аболи е скрил тялото му.

Интересът на Дориан внезапно пламна.

— Дали ще ни вземе?

Том свали шапката си и започна замислено да се чеше по главата.

Дориан настоя:

— Нали не те е страх да го попиташ, а Том? — Знаеше, че най-добрия начин да принуди Том да свърши нещо, бе да предизвика самочувствието му.

— Разбира се, че не ме е страх — отвърна той възмутен. И все пак трябваше му още малко време, за да събере сили и да застане отново пред вратата на баща си.

— Ще ме оставиш аз да говоря — прошепна той на Дориан и почука.

— Влез! — рязко викна бащата и като видя кой е, продължи:

— А, вие ли сте? Колкото и да е важен въпросът ви, момчета, в момента не мога да му обърна внимание. Ще трябва пак да дойдете. Ще говорим утре.

Стиснали шапки в ръце, двамата останаха по местата си с упорити лица. Том посочи полираното сандъче, оставено в средата на каютата.

— Дориан и аз знаем, че отиваш да прибереш дядо Френсис довечера. Това е ковчегът, който носиш от къщи за тая цел.

Хал вадеше зарядите от поставените на масата пистолети, като бъркаше в цевта със спираловиден шомпол, за да измъкне куршума, тампона и барутния заряд. Той вдигна поглед и забеляза напрегнатите им изражения. Най-накрая въздъхна:

— Безсмислено е да отричам. Хванахте ме натясно.

— Искаме да дойдем с теб — добави Том.

Хал го погледна стреснато, после отново се върна към работата с пистолетите. Преднамерено бавно, той изсипа доза барут от барутницата в цевта и добре я уплътни с тъпкало. После взе платнено парче от специална бронзова кутия и уви в него оловното топче тежко половин унция46. Така щеше идеално да запълни канала на цевта. Пистолетът беше прекрасно оръжие, изработено от Джордж Трулок в Лондон. Красиво резбованата дръжка беше от орехово дърво.

— Раната ти още не е заздравяла, Том — каза Хал, без да вдига поглед.

— Напълно е зараснала — възрази Том и се пипна отстрани. — Даже и на най-лошото място има само драскотина.

Хал се престори, че се любува на спусъците на двуцевния пистолет. Те бяха инкрустирани със злато, а осмоъгълните цеви бяха с нарези. Това придаваше въртеливо движение на куршума, стабилизираше го по траекторията му и осигуряваше точност на попадението, немислима при гладкостволите оръжия. Ако се хванеше сериозно с работата, Хал бе сигурен, че всеки негов изстрел от двадесет стъпки ще улучи цел с размера на големия му нокът. Натика увитото топче в цевта и напълни подсипа47.

— Въпреки това, не намирам идеята за особено добра — каза той.

— Той ни е дядо. Ние сме неговото семейство — настоя Том. — Наш дълг е да бъдем там с теб. — Внимателно бе подготвил и репетирал това изречение. Семейство и дълг, това бяха две понятия, на които Хал никога не бе гледал леко. И сега реагира, както се надяваше Том. Остави на масата заредения пистолет, стана и отиде до кърмовото прозорче. Известно време остана така, с ръце зад гърба, вперил поглед в сушата. Най-накрая проговори:

— Може би имаш право, Том. Достатъчно си голям и умееш да се пазиш в бой. — Обърна се отново към двамата.

Том щеше да се пръсне от въодушевление, лицето му грееше.

• Предыдущая
• 42/195
• Следующая