Мусон - Смит Уилбур - Страница 41

• Предыдущая
• 41/195
• Следующая

Тъмното му лице беше страхотно обезобразено. Носът усукан, а устата раздрана от бели лъскави белези, които се спускаха от вълнистата къделя на косата му до челюстта. Счупената й половина бе зараснала накриво, което му придаваше постоянно ухилен вид. При едно от първите си излизания от колонията една хиена, промъкнала се до него захапа лицето му, както си лежеше край лагерния огън.

Само човек с чудовищната сила и мощно телосложение на Ян Олифант би могъл да оцелее след подобно нападение. Звярът го помъкна в тъмнината, като го влачеше под себе си, както прави котка с плъх. Не се смути от виковете и камъните, хвърлени от другарите на Ян. Дългите и жълти кучешки зъби на хиената се забиха така дълбоко в лицето на Ян, че счупиха челюстта му, а носа и устата му бяха така здраво захапани, че не можеше да си поеме дъх.

Ян извади ножа от пояса си, а с другата ръка внимателно напипа дупката между ребрата на животното, през която се усещаха ударите на сърцето. Като нагласи грижливо върха на ножа, той уби животното, само с един мощен удар нагоре.

Сега клечеше на дюната между двете жени и гласът му гъгнеше заради смачканите ноздри и кривата челюст.

— Мамо, сигурна ли си, че е същият човек?

— Синко, аз никога не забравям лица — отговори упорито Хана.

— Десет хиляди гулдена? — изхриптя Ян Олифант със смях. — Никой човек не струва толкова, жив или не.

— Толкова са — намеси се разгорещено Анете. — Наградата не е отменена. Говорих с гаджето си в крепостта. Каза, че ОИИК ще я плати. — Усмихна се алчно. — Ще я дадат за него, жив или мъртъв, стига да докажем, че именно той е Хенри Кортни.

— Защо не пратят войници на кораба, да го пипнат? — поинтересува се Ян Олифант.

— Ако те си го арестуват сами, да не мислиш, че ще ни дадат наградата? — попита го надменно Анете. — Трябва ние да го заловим.

— Може вече да е отплавал — предположи Ян.

— Не е! — твърдо отвърна Хана и поклати глава. — Не е, миличкия ми. Нито един английски кораб не е вдигал котва през последните три дни. Пристигна един, но никой не е отплавал. Погледни! — Тя посочи към залива. — Ето ги там.

Водата беше цяла в бели зайчета, а корабите, се кланяха и се полюшваха на котвените си въжета, а знамената и вимпелите им плющяха в многоцветна дъга. Хана ги знаеше всички по име. Плъзна поглед по тях, докато стигна двата английски съда, които лежаха така далече в залива, че не бе възможно да се различат знамената им.

— Това е „Серафим“, а оня, по-навътре към остров Робен, е „Йомен ъв Йорк“. — Тя произнесе имената с тежък акцент, а после заслони очи с ръка. — От „Серафим“ се отделя лодка. Може да ни излезе късметът и пиратчето ни да е в нея.

— Ще мине почти половин час, докато стигне брега. Имаме много време. — Ян Олифант се излегна на слънцето и предизвикателно почеса набъбналия си чатал. — Много ме сърби ей тука, Анете. Що не ме почешеш?

Тя захихика с притворно стеснение:

— Знаеш, че е противозаконно за нас, белите дами, да доим вас, черните копелдаци.

Ян Олифант щеше да се задави от смях.

— Няма да те издам на губернатора Ван дер Стел, макар че, както дочувам, и той нямал нищо против парче черна плът. — Ян обърса слюнката, проточила се от ъгълчето на изкривената му уста. — Майка ми ще ни пази.

— Не ти вярвам, Ян Олифант. Миналия път ме завлече. Да видя парите най-напред — поиска Анете.

— Мислех, че се обичаме, Анете. — Той се пресегна и стисна едната й обла и голяма цица. — Може даже да се оженя за тебе, когато пипнем десетте хиляди гулдена от наградата.

— Да се ожениш за мене? — Анете зацвили. — Че аз не смея даже на улицата да се покажа с тебе, грозна маймуно.

Той се ухили.

— Тука не става дума за разходки по улицата. — Сграбчи я през кръста и я целуна в устата. — Ела, сладка моя, имаме достатъчно време, докато пристигне лодката.

— Два гулдена — категорична бе Анете. — Това е специалната ми тарифа за тия, дето най-много обичам.

— Ето ти половин флорин. — Той пъхна монетата в пазвата й.

Анете посегна към слабините му и започна да ги гали, усещайки как набъбват в ръката й.

— Цял флорин или можеш да идеш да си го топнеш в морето, та да се успокоиш.

Ян изпръхтя през смазаните си ноздри и отново изтри слюнка от бузата си, докато ровеше в кесията за още една монета. Анете я взе, после разтърси глава, за да отмахне от лицето разбърканите от вятъра гъсти коси и стана. Той я вдигна и отнесе в подножието на дюната.

Хана ги наблюдаваше без интерес от мястото си на върха. Безпокоеше се за своя дял от наградата. Ян Олифант й бе син, но тя не си правеше никакви илюзии за вероятността да я измами и при най-малка възможност. Трябваше лично да получи парите, но пък нито Ян, нито Анете щяха да й имат вяра. Разсъждаваше по тази дилема, докато гледаше как Ян се клати над Анете, пляскайки шумно корема си върху нейния. Той пръхтеше и сам се окуражаваше с буйни възгласи:

— А така! Така! Като вулкан! Като изригване на кит! Като бащата на всички слонове в гората! Айде Ян! Идва страшният Ян Елефант! — Измуча за последен път и се катурна редом с нея в пясъка.

Анете стана, оправи си полите и го погледна пренебрежително.

— Повече приличаше на мехурчета от златна рибка, отколкото на китово изригване — констатира тя и тръгна по дюната, за да се тръшне до Хана. Лодката от „Серафим“ бе приближила плажа, възседнала гребена на една вълна, а веслата й блестяха на слънцето.

— Виждате ли мъжа отзад? — възбудено попита Хана.

Анете заслони очи и отвърна:

— Да, виждам двама.

— Ей този — посочи Хана фигурата на кърмата. — Той беше с Хенри Кортни оная нощ. От един кораб са. Това мога да ти кажа със сигурност.

Един едър мъж се изправи и даде някаква команда на гребците. Те вдигнаха едновременно весла и ги насочиха към небето, като копия на кавалерийски ескадрон. Лодката се плъзна по пясъка и бе изтеглена навътре в плажа.

— Доста едър копелдак — прецени Анете.

— Няма съмнение.

Наблюдаваха как Големият Дениъл и капитан Андерсън слизат от лодката и поемат покрай морето към града.

— Ще ида долу да си поприказвам с моряците — каза Анете. — Ще разбера на кой кораб е нашият човек и наистина ли е син на пирата Френки.

Хана и Ян Олифант я видяха да се шляе към лодката. Екипажът я забеляза и хората започнаха да се побутват със смях и очакване.

— Анете трябва да получи наградата — каза Хана на сина си.

— Да, и аз така си мислех. Нали нейното гадже ще я изплаща.

Гледаха как момичето се смее и занася с моряците. После хвана един за ръка и го поведе към малка горичка от тъмнолистни дървета над плажа.

— Каква част си й обещала? — попита Ян Олифант.

— Половината.

— Половината? — Той беше смаян от такова разточителство. — Това е прекалено много.

Първият моряк се зададе откъм горичката, завързвайки връвта на гащите си. Другарите му го аплодираха подигравателно и втори мъж забърза към дърветата под съпровод от подвиквания и ръкопляскане.

— Да, много е — съгласи се Хана. — Тя е една алчна кучка. Гледай само, обзалагам се че ще обслужи тия английски свине до един.

— Да, взе ми два гулдена. Алчна кучка е тя. Ще трябва да се отървем от нея — философски заключи Ян.

— Прав си, синко. Заслужава си го. Но чак след като ни донесе парите.

Те чакаха търпеливо под палещото слънце, приказваха си, крояха планове как ще изхарчат огромното богатство, което скоро щеше да е в ръцете им, наблюдаваха процесията английски моряци, които изчезваха в горичката и се връщаха след малко, срамежливо приемайки овациите на своите другари.

— Казах ти, че ще ги оправи до един — подчерта Хана с притворно неодобрение, когато и последният моряк се върна при лодката. След няколко минути Анете се появи откъм дърветата, като тръскаше пясък от дрехите и косата си. Добра се до Хана и Ян Олифант и се тръшна на земята със самодоволен израз на топчестото си розово лице.

— Е? — попита я Хана.

• Предыдущая
• 41/195
• Следующая