Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 67

Не. Зад волана на кола, която…

Не. Гореше…

С все по-влошаващо се настроение Р. П. Тайлър се затътрузи по последната отсечка от пътя към селото.

— Хей! — извика Р. П. Тайлър. — Йънг!

Господин Йънг беше в градината отпред и пушеше лула в шезлонга си.

Това беше доста по-свързано с факта, че наскоро Дирдри беше открила заплахата от пасивното пушене и беше забранила да се пуши вкъщи, отколкото той би си признал пред съседите. И това никак не му подобряваше настроението. Нито пък това, че господин Тайлър го нарече „Йънг“.

— Да?

— Твоичкият Адам.

Господин Йънг въздъхна.

— Сега пък какво е направил?

— Знаеш ли го къде е?

Господин Йънг погледна часовника си.

— Предполагам, че се готви да си ляга.

Тайлър се ухили — с изопнати устни, тържествуващо.

— Съмнявам се. Видях го с неговите дяволчета и с оня отвратителен мелез преди няма и половин час да отпрашва с колело към базата.

Господин Йънг пафна с лулата.

— Знаете колко са строги там — рече господин Тайлър, в случай че господин Йънг не е схванал.

— Знаете го синчето ви как налита да натиска копчета и тям подобни — додаде той.

Господин Йънг извади лулата от устата си и внимателно огледа чибука.

— Хммм — рече той. — Разбрах — рече той. — Така — рече той. И се прибра.

Точно в същия миг четири мотора спряха със свистене на стотина метра от главния вход. Ездачите им изключиха двигателите и вдигнаха стъклата на каските си. Е, поне трима от тях ги вдигнаха.

— Доста се надявах, че ще нахлуем през бариерата — рече Война мечтателно.

— Само щяхме да предизвикаме неприятности — рече Глад.

— Чудесно.

— Искам да кажа, неприятности за нас. Електрическите и телефонните кабели трябва да са прекъснати, но са длъжни да имат генератори, а радио няма как да нямат. Ако някой почне да докладва, че терористи са нападнали базата, хората ще вземат да действат логично и целият План ще се провали.

— Хъ.

ВЛИЗАМЕ, СВЪРШВАМЕ РАБОТАТА, ИЗЛИЗАМЕ, ОСТАВЯМЕ ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА ДА СЕ РАЗГРЪЩА — заяви Смърт.

— Не си го представях така, братлета — рече Война. — Не съм чакала хиляда години само за да си поиграя с някакви си жички. Не е драматично, така да се каже. Албрехт Дюрер не си е губил времето да дялка Четиримата Копченатискачи на Апокалипсиса, това със сигурност го знам.

— Мислех си, че ще ехтят тръби — обади се Замърсяване.

— Погледнете го така — намеси се Глад, — това е просто основната работа. После ще препускаме. Както си трябва. На крилете на бурята и прочие. Трябва да проявите гъвкавост.

— Не трябваше ли да се срещнем с… някого? — попита Война.

Не последва ни звук освен металическия шум на изстиващите мотори.

После Замърсяване произнесе бавно:

— Знаете ли, и аз не мога да твърдя, че съм си го представял така. Мислех си, че ще е… ами някой голям град. Или голяма страна. Ню Йорк може би. Или Москва. Или самият Армагедон.

Отново се умълчаха.

После Война се обади:

— Ама всъщност къде се намира Армагедон?

— Как се сети да питаш — рече Глад. — Все смятах да проверя.

— Има един Армагедон в щата Пенсилвания — обясни Замърсяване. — Или май беше в Масачузетс — абе някъде там. С много типове с големи бради и яко черни шапки.

— Тц — обади се Глад. — Според мен е някъде в Израел.

МАУНТ КАРМЕЛ.

— Аз пък си мислех, че там отглеждат авокадо.

И КРАЯТ НА СВЕТА.

— Така ли? Те това е то авокадо.

— Май веднъж съм ходил там — обади се Замърсяване. — В стария град Мегидо. Точно преди да рухне. Хубав град. Интересна царска порта.

Война огледа зелената шир наоколо.

— Леле — рече тя, — ама как сме сбъркали пътя…

ГЕОГРАФИЯТА Е НЕМАТЕРИАЛНА.

— Моля, господарю?

ЩОМ АРМАГЕДОН ГО ИМА, ТОЙ Е НАВСЯКЪДЕ.

— Точно така — подкрепи го Глад. — Тука вече не става дума за няколко квадратни километра шубраци и кози. Пак мълчание.

ДА ВЪРВИМ.

Война се прокашля.

— Просто си мислех, че… че той ще дойде с нас… Смърт оправи ръкавиците си.

ТОВА — рече той твърдо — Е РАБОТА ЗА ПРОФЕСИОНАЛИСТИ.

Впоследствие сержант Томас А. Дайзенбъргър си спомня събитията, случили се на портала, по следния начин:

Голяма генералщабна кола спряла пред портала. Била лъскава и с официален вид, макар че по-късно не бил съвсем сигурен защо си е помислил така, нито пък защо за миг му се е сторило, че е задвижвана от мотоциклетни двигатели.

От нея излезли четирима генерали. Сержантът отново е малко несигурен защо си е помислил така. Имали редовни документи за самоличност. Що за документи за самоличност, той си признавал, че не можел да си спомни, ама били редовни. Козирувал.

И един от тях рекъл:

— Внезапна проверка, войнико.

На което сержант Томас А. Дайзенбъргър отвърнал:

— Сър, не съм информиран що се отнася до предстояща внезапна проверка по това време, сър.

— Разбира се, че не си — потвърдил друг генерал. — Тъкмо затова е внезапна.

Сержантът отново козирувал.

— Сър, разрешете да потърся потвърждение за информацията от командването на базата, сър — рекъл той притеснено.

Най-високият и най-слаб от генералите се поотдалечил малко от групата, обърнал им гръб и скръстил ръце.

Един от останалите обгърнал дружески раменете на сержанта и се привел към него съучастнически.

— Вижте сега… — той метнал кос поглед на табелката с името му — Дайзенбъргър, може би ще ви дам шанс. Това е внезапна проверка, ясно? Внезапна. Това означава да не надуваш свирката в мига, в който влезем, ясно? И да не напускаш поста си. Войник от кариерата като тебе ще разбере това, прав ли съм? — додал той. И намигнал. — Инак ще се намериш в такова изпаднало положение, че ще трябва да викаш „сър“ и на таласъмите.

Сержант Томас А. Дайзенбъргър го зяпнал.

— Редниците — изсъскала дамата генерал.

Според табелката на гърдите й името й било Вуина. Сержант Дайзенбъргър никога досега не бил виждал жена генерал като нея, но без съмнение тя подобрявала положението.

— Какво?

— Редници. Не таласъми.

— Мда. Тъкмо това исках да кажа. Мда. Редници. Разбрано, войнико?

Сержантът обмислил крайно ограничения брой възможности, с които разполагал.

— Сър, внезапна проверка, сър? — рекъл той.

— Надлежностно поставена под поверителност в момента — обади се Глад, който беше прекарал години наред в опити да пробутва това и онова на федералните власти и усещаше как онзи език му се връща.

— Сър, потвърдено, сър.

— Браво на тебе — рече Глад, щом бариерата се вдигна. — Далече ще отидеш — и той погледна часовника си. — Много-много скоро.

Понякога човешките същества много наподобяват пчели. Пчелите яростно бранят кошера си, стига да сте извън него. Проникнете ли веднъж вътре, работничките един вид приемат, че ръководството е разрешило това, и не ви обръщат внимание; най-различни насекоми авантаджии са се научили да си живеят по мед и масло тъкмо поради този факт. Хората са същите.

Никой не спря четиримата, докато те решително крачеха към една от ниските дълги постройки под гората от радиоантени. Никой не им обърна никакво внимание. Може би изобщо не ги и виждаха. Може би виждаха онова, което беше наредено на съзнанието им да вижда, защото човешкият мозък не е устроен така, че да вижда Войната, Глада, Замърсяването и Смъртта, когато те не искат да ги виждат. Толкова го бива в това, че често успява да не ги види и когато навсякъде гъмжи от тях.

Но алармените системи бяха напълно безмозъчни; те решиха, че виждат четирима души там, където не бива да има хора, и си нададоха вой като едното нищо.

Нют не пушеше, защото не позволяваше на никотина и алкохола да влизат в храма на неговото тяло или по-точно в малкото уелско методистко ламаринено параклисче на неговото тяло. Ако пушеше, щеше да се задави от дима на цигарата, която в момента е запалил, за да си овладее нервите.