Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 66

Водачът на велосипедистите се обърна.

— Не разбирам как така твърдите, че е късно — рече той. — На мене, на мене ми се струва, че щом слънцето още не е залязло, значи не е късно.

— Във всеки случай трябва вече да сте си в леглата — осведоми ги Р. П. Тайлър. — И недейте да ми показвате език, млада госпожице — това беше отправено към Пепър, — или ще напиша писмо до майка ви и ще я информирам за прискръбното и никак неподобаващо на дама състояние на маниерите на нейното чадо.

— Е, извиня’йте — обидено рече Адам. — Пепър само ви гледаше. Не знаех, че да гледаш, било забранено.

На тревния банкет настана смут. Шуци, едно особено префинено френско пуделче играчка от ония, които си ги гледат само хора, така и неуспели да наместят и деца в домашния си бюджет, биде подложена на заплаха от страна на Кучето.

— Млади господине Йънг — заповяда Р. П. Тайлър, — моля ви, махнете вашия… вашия помияр от моята Шуци. — Тайлър нямаше вяра на Куче. Когато за първи път го беше срещнал преди четири дена, то беше изръмжало по него и очите му бяха засветили в червено. Това подтикна Тайлър да започне писмо, в което изтъкваше, че Кучето без съмнение е бясно, със сигурност представлява опасност за населеното място и трябва да бъде ликвидирано за Общото благо, докато жена му не му припомни, че светещите в червено очи не са симптом на бяс или, ако става дума, на нищо, което може да се види извън онези филми, дето никой от семейство Тайлър и посмъртно не би гледал, но знаеха за тях всичко, което трябва да се знае, много ви благодаря.

Адам се слиса.

— Кучето не е помияр. Кучето е забележително куче. Много е умно. Куче, я слизай от гадната дърта пуделка на господин Тайлър.

Кучето не му обърна никакво внимание. Все още имаше да наваксва много от кучешкия живот.

— Куче — подвикна заплашително Адам. — Кучето се помъкна обратно към колелото на господаря си.

— Според мен не отговорихте на въпроса ми. Накъде сте се запътили така вие четиримата?

— Към базата — отвърна Брайън.

— Ако на вас ви е угодно — додаде Адам, както се надяваше, с жлъчен и унищожителен сарказъм. — Искам да кажа, няма да ходим там, ако не ви е угодно.

— Нагло маймунче! — викна Р. П. Тайлър. — Само да видя баща ти, Адам Йънг, ще го информирам без никакви заобикалки, че…

Но Ония вече натискаха педалите надолу по шосето към военновъздушната база в Долен Тадфийлд — по маршрута на Ония, който беше по-кратък, по-прост и по-живописен от маршрута, предложен от господин Тайлър.

Р. П. Тайлър беше съчинил наум пространно писмо относно пороците на днешната младеж. То засягаше снизяващите се образователни критерии, липсата на уважение към възрастните и опитните, начина, по който напоследък всички се влачеха прегърбени, вместо да вървят с нормална изправена стойка, младежката престъпност и връщането на задължителната военна служба, боя с пръчки, с камшици и паспорти за кучетата.

Остана много доволен от писмото. Хранеше тайното подозрение, че е твърде добро за „Тадфийлд адвъртайзър“, и реши да го изпрати в „Таймс“.

патпатпат патпатпат

— Извинявай, сладур — произнесе женски глас, — май че се загубихме.

Беше застаряващ мопед; яздеше го жена на средна възраст. Вкопчен здраво в нея, присвил яко клепачи, зад нея седеше дребен човечец по шлифер и със зелена каска на главата. Между тях стърчеше, както се оказа, старинна пушка с дуло като фуния.

— О. Накъде сте се запътили?

— Към Долен Тадфийлд. Не съм сигурна за точния адрес, но търсим един човек — обясни жената, а после със съвсем различен глас додаде: — Казва се Адам Йънг.

Р. П. Тайлър се стресна.

— Това момче ли търсите?! — възкликна той. — Сега пък какво е направил… не, не, не ми обяснявайте. Хич не ща и да знам.

— Момче? — попита жената. — Не си ми казал, че е момче. На колко години е? — И после продължи: — На единайсет. Е, да го беше казал по-рано. Това съвсем променя нещата.

Р. П. Тайлър просто зяпна. После разбра какво става. Тази жена беше вентрилок. Онова, което бе взел за мъж със зелена каска, както виждаше сега, беше куклата й. Зачуди се как изобщо е решил, че е човек. Според него цялата тази работа лъхаше на лош вкус.

— Видях Адам Йънг преди няма и пет минути — осведоми той жената. — Той и неговите приятелчета отиваха към американската въздушна база.

— Олеле — жената леко пребледня. — Никога не съм си падала по янките. Ама те всъщност са много приятни хора, знаеш ли. Да, но да нямаш вяра на хора, които, докато играят футбол, през цялото време пипат топката с ръце.

— Ааа, извинете ме — намеси се Р. П. Тайлър. — Според мен е много добре. Много впечатляващо. Аз съм заместник-председател на местния „Ротари клуб“ и се чудех давате ли частни сеанси.

— Само в четвъртък — отвърна мадам Трейси неодобрително. — И вземам допълнителна такса. И се чудя не бихте ли могли да ни упътите към…

През това господин Тайлър вече беше минавал. Той безмълвно посочи с пръст.

И малкото мопедче запърпори — патпатпатпатпатпатпат — по тесния междуселски път.

В този миг сивата кукла със зелената каска се извърна и отвори едното си око.

— Южняшки чеп загубен! — изграчи тя. Р. П. Тайлър се почувства обиден, но и разочарован. Беше се надявал това нещо да изглежда по като живо.

Р. П. Тайлър, само на десет минути път от селото, се спря, когато Шуци пробва друга от своя богат набор отделителни функции. Той погледна през стобора.

Познанията му относно селския добитък бяха малко мъгляви, но беше почти сигурен, че щом кравите полягат, значи ще вали. Ако си стояха прави, вероятно времето щеше да се задържи хубаво. Тези тук крави една по една изпълняваха бавни, тържествени салта; Тайлър се зачуди какво ли време предвещава това.

Подуши въздуха. Нещо гореше — усещаше се неприятната миризма на нажежено желязо, гума и кожа.

— Извинете — обади се глас иззад гърба му. Р. П. Тайлър се обърна.

Зад него на платното беше спряла голяма, някога черна кола, която гореше, а през прозореца се беше навел мъж с тъмни очила и говореше през дима:

— Извинявайте, аз малко като че се позагубих. Бихте ли ме упътили към въздушната база в Долен Тадфийлд? Зная, че е някъде тук.

„Колата ви гори.“

Не. Тайлър просто не можеше да се принуди да го каже. Така де, този човек трябваше и без това да си го знае, нали така? Седеше баш насред пламъците. Може би беше някакъв номер.

Така че вместо това той рече:

— Според мен преди около километър и половина просто сте завили в погрешната посока. Вятърът е съборил табелата.

Непознатият се усмихна.

— Тъй трябва да е било — рече той. Оранжевите пламъци, които трепкаха под него, му придаваха почти пъклен вид.

Вятърът духна Тайлър откъм колата и той усети как веждите му се опърлиха.

„Извинете, младежо, но колата ви гори, а вие седите вътре, без да изгаряте, а тя случайно на места е нажежена до червено.“

Не.

Не трябва ли да попита човека дали да не се обади в Автомобилната асоциация?

Вместо това той обясни подробно как се стига до базата, като се мъчеше да не се блещи.

— Страхотно. Много съм ви задължен — рече Кроули и започна да вдига стъклото.

Р. П. Тайлър беше длъжен да каже нещо.

— Извинете ме, младежо — рече той.

— Да?

„Искам да кажа, не е нещо, което няма да забележите — колата ви гори.“

Огнен език близна овъгления калник.

— Ама че странно е времето тук, а? — рече неловко Тайлър.

— Така ли? — попита Кроули. — Честно казано, не бях забелязал. — И той зави обратно по селския път с горящата си кола.

— Вероятно защото колата ви гори — тросна се Р. П. Тайлър. Дръпна каишката на Щуци и помъкна зорлем кученцето нататък.

До Г-н Главния Редактор Сър,

Бих искал да привлека вниманието ви към една неотдавнашна тенденция, която забелязах сред днешните младежи, а именно да не обръщат внимание на съвсем разумните предпазни мерки за безопасност при шофиране. Тази вечер ме помоли да го упътя един господин, чиято кола…