Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 13

• Предыдущая
• 13/85
• Следующая

Положиха златния уреус на полагащата му се синя възглавничка, сякаш се готвеха да коронясват началника си с него. Приглушиха всички останали светлини в главната зала и насочиха един-единствен прожектор към диадемата. След това се качиха горе да уведомят Фон Шилер, че всичко е готово.

Той обаче дори не им позволи да го последват отново в подземието. Когато застана пред бронираната врата и пъхна кодираната си карта, единствено Уте Кемпер бе дошла да му прави компания.

Първото, което улови погледът на Фон Шилер, беше блясъкът на златната диадема в центъра на залата.

При вида й гърдите му започнаха да се задъхват мъчително, все едно го бе обхванал пристъп на астма, а пръстите му толкова силно стиснаха китката на любовницата му, че кокалчетата й изпука. Но болката само я възбуди допълнително. Фон Шилер бързо я разсъблече, положи златната корона на главата й и я накара да легне гола в зейналия ковчег.

— Аз съм обещанието за вечен живот — прошепна тя от дъното. — По лицето ми блести сиянието на безсмъртието.

Той дори не я докосна. Беше застанал гол-голеничък над ковчега, а възбуденият му член стърчеше напред, сякаш искаше да се откъсне от мършавото му тяло.

Уте прокара бавно ръце по корема си и миг преди да докосне венериния си хълм, с напевен глас го поздрави:

— Нека спечелиш вечен живот!

Чудодейните качества на царската диадема се проявиха още в същия миг. Никога досега Готхолд фон Шилер не беше изпадал в подобно състояние. При думите на любовницата му из тъмночервената главица на пениса му от само себе си бликна сребрист фонтан и изсипа дъжд от малки перли по белия й корем.

Вътре в ковчега Уте Кемпер изви гъвкавата си снага и се разтресе във величествен оргазъм.

На Роян й се струваше, че е отсъствала от Египет не няколко седмици, а дълги години. Едва при завръщането си в Кайро си даде сметка колко много са й липсвали изпълнените с народ улици, омайващите миризми на подправки и парфюми по пазара, печалният глас на мюезините от върховете на многобройните минарета.

В деня след пристигането си още по тъмно тя напусна апартамента си в Гиза и подпирайки се на бастунчето, заради контузения си крак, излезе да се поразходи по брега на Нил. Наблюдаваше как изгряващото слънце прокарва по повърхността на водите пътека, застлана със злато и мед, и как триъгълните платна на фелуките сякаш се възпламеняват при допира с лъчите му.

Между тази Нил, която сега съзерцаваше, и онази, другата, оставила зад себе си в Етиопия, нямаше почти нищо общо. За разлика от буйната Абай, истинската Нил влачеше бавно могъщата си снага из пустинята и макар да се носеше мирис на тиня и застояло, я чувстваше много по-близка, много по-обичлива. Това беше нейната река и нейната земя. Роян усети как няколкото часа, прекарани край великата река, са я изпълнили с нови сили и още повече решителност да доведе докрай започнатото дело. Колебанията не я преследваха повече, съвестта й бе чиста. Когато най-сетне обърна гръб на реката-бог и се насочи към светските си задължения, душата й беше изпълнена с увереност в бъдещето.

Посети най-напред семейството на Дураид. Дълго трябваше да им се извинява за внезапното си заминаване, за дългото и необяснимо отсъствие. В началото деверът й се държеше хладно и резервирано, но след като жена му се разплака от умиление и прегърна етърва си, а децата се накачиха по гърба на любимата си леля, неговата душа се стопли. Достатъчно, за да й предложи да я откара до оазиса. А когато Роян му обясни, че би желала да остане сама на гроба на съпруга си, той така се умилостиви, че й остави любимия си ситроен.

Младата жена стигна гробищата и пустинният дъх изпълни ноздрите й. Горещият вятър играеше с косите й и й напомняше за Дураид, който толкова беше обичал пустинята. Роян се радваше, че смъртта му му позволяваше да остане завинаги там, където бе мечтал да живее. Надгробният камък беше най-обикновен: само надпис с името на покойника, датата на раждане и смъртта. Тя коленичи до него и започна да разчиства. Хвърли старите, увехнали цветя и ги замени с големия букет, който носеше от Кайро.

Сетне поседна встрани от алеята и остана да му прави компания. Не си направи труда да рецитира заучени слова към покойника, а се опита да си припомни красивите мигове от техния спокоен и щастлив съвместен живот. Припомни си колко мил бе съпругът й, с какво разбиране се бе отнасял с младата си жена, колко сигурност и уют й бе предложил домът му. Укоряваше се, че сама не му беше отвръщала винаги със същото, чувстваше се негова длъжница и разбираше, че той го е знаел, но никога не го е показвал.

Надяваше се също така покойникът да се сети защо е дошла на гроба му. Роян не бе изминала толкова път за нищо. Идваше да си вземе довиждане. Беше го жалила и оплаквала, но макар споменът за него да останеше завинаги част от самата нея, настъпваше моментът да се раздели с призрака му. Беше време и той да я пусне да си върви. Когато най-накрая излезе от гробищата, тя дори не се обърна назад.

Предпочете да заобиколи езерото от южната му страна, за да не подминава опожарената вила. Не искаше да си спомня за ужасната нощ, в която Дураид бе намерил смъртта си. Затова се забави повече от очакваното. Върна се в Кайро по тъмно и роднините й въздъхнаха с облекчение, щом се появи. Деверът й обиколи три пъти ситроена, за да се увери, че боята никъде не се е олющила, и тогава пусна снаха си вкъщи, където домакинята беше подготвила тържествена вечеря.

Аталан Абу Син, министърът, с когото Роян бе дошла специално да се срещне, отсъстваше от Кайро. Бил отишъл на официално посещение в Париж и щял да се върне след три дни. Все пак тя беше сигурна, че племенникът му Нахут Гудаби също отсъства, и не се страхуваше да се показва и да прекарва дълги часове в музея. Там имаше много приятели, които искрено се радваха да я видят и да я осведомят за промените, настъпили по време на дългото й отсъствие.

Когато не бъбреше с познати, Роян се заравяше в музейната библиотека и прехвърляше микрофилма с папирусите на Таита, опитвайки се да открие в текста някое упътване, убегнало досега от погледа й. Така например във втория свитък намери дълъг пасаж, от който си извади множество бележки. Откакто надеждите й да открие забравената гробница на фараона се оказаха напълно реални, съвсем естествено се изостри и любопитството й какво точно би заварила в нея.

Откъсът, привлякъл вниманието й, представляваше описание, дадено от Таита, за дългото посещение на фараона в работилниците в некропола, изникнал край погребалния храм — града, където се изработвали всички вещи и предмети, които покойният владетел щял да отнесе в отвъдния свят. Според Таита царят обиколил целия некропол. Почнал от оръжейницата, където го посрещнала цяла колекция от бойни и ловни оръжия, сетне влязъл в работилниците на мебелистите, а те се надпреварвали да глезят царския му вкус. Разказът стигаше до ателието на скулпторите и Таита с подробности описваше как били извайвани фигурите на боговете, какво представлявали изображенията на фараона във всеки отделен момент от живота му, как всяка статуя щяла да заеме своето място по дългата алея, водеща от некропола до гробницата в Долината на царете. В същата работилница ваятелите трябвало да изработят и масивния гранитен саркофаг, който да послужи за последен дом на царската мумия. Но както ставаше ясно от последвалите в ръкописа събития, фараон Мамос така и не могъл да се възползва от полагащото му се по право. Когато хиксосите нахлули в Египет и преодолели слабата съпротива на поданиците му, Мамос трябвало да бяга нагоре по течението на Нил и да се спасява в страната Куш. Ето защо всичко по-тежко, най-вече каменните статуи и големият саркофаг, били оставени в ръцете на нашествениците.

Роян изучаваше с удвоен интерес описанието на златарското ателие. Една фраза, отнасяща се до погребалната маска на фараона, й направи силно впечатление: „Това беше върхът и зенитът. Неродените още векове ще се чудят на нейното великолепие“. Тя вдигна замечтания си поглед от микрофилма и се замисли дали словата на древния писар нямаше да се окажат пророчески. Дали на нея самата не й бе писано да види с очите си творението, на което трябвало да се чудят бъдните поколения? А може би тъкмо тя щеше да е първата, хвърлила поглед върху изчезналото великолепие на Древен Египет? Може би тя първа щеше да се докосне до описваното чудо, щеше да го поеме в ръцете си и да направи с него това, което съвестта й сметне за добре?

• Предыдущая
• 13/85
• Следующая