Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 54
- Предыдущая
- 54/79
- Следующая
Времето спря, всичко стана сякаш нереално.
Стоях и наблюдавах как смъртта витае около нас и не можех да помръдна и да я избегна.
— Таита! — дочух детски глас. Помислих, че халюцинирам. — Таита, идвам!
Невярващо извърнах очи от видението на смъртта. Към нас през полето се носеше колесница. Не можех да видя кой държи юздите им.
— Приготви се, Таита! — Тогава забелязах малката главичка, едва показваща се над предната преграда. Юздите бяха здраво стиснати в две малки юмручета, а кокалчетата бяха побелели от напрежение.
— Мем — извиках аз, — връщай се! Завий обратно!
Вятърът развяваше косата му, слънцето хвърляше червеникави отблясъци в тъмните му къдри. Той бързо приближаваше.
— Ще пребия малкия немирник за това, че не ми се подчинява — изръмжа Танус, докато подскачаше на един крак.
И двамата бяхме забравили за опасността.
— Дий! — извика Мемнон. Зави така рязко, че вътрешното колело спря да се върти. Застана точно пред нас и ни закри за миг от слона. Изпълнението му бе прекрасно.
Пъхнах рамо под мишницата на Танус и го хвърлих на платформата. В следващия миг се метнах върху него и Мемнон подкара конете толкова рязко, че щях да падна от колесницата, но се задържах.
— Тръгвай, Мем — изкрещях аз, — ако ти е мил живота!
— Дий! — извика той. — Дий!
Колесницата полетя. Изнервените коне се понесоха изплашени от виковете на преследващия ни слон и тримата не откъсвахме погледите си от него. Главата му бе надвиснала над нас, закривайки кръгозора ни. Бе протегнал хобот и всеки път, когато издаваше звуци, пръскаше с кръв вдигнатите ни нагоре лица. Приличахме на жертвите на някакъв ужасен вид чума.
Не можехме да избягаме от него, а той не можеше да ни настигне. Ние се носехме по горската поляна с огромната кървава глава, надвиснала над нас, докато се свивахме от страх в хвърчащата колесница. Само една малка грешка и щяхме да паднем или в някоя яма, или щяхме да се разбием в паднало дърво и слонът щеше да ни връхлети в същия миг. Но принцът държеше юздите здраво, избирайки пътя си през горичката със силна ръка и остро око. Остави конете да тичат бясно през завоите на едно колело, рискувайки колесницата да се преобърне, като поддържаше по този начин разстоянието между нас и слона непроменено. Изведнъж всичко свърши.
Една от стрелите, забита в гърдите на слона, бе стигнала до сърцето му. Той отвори широко уста и от гърлото му бликна кръв. Краката му се подкосиха и се сгромоляса с трясък на земята. Падна на една страна: единият голям и извит бивник стърчеше нагоре, сякаш за последен непокорен царствен жест.
Мемнон спря конете и ние с Танус олюлявайки се слязохме от колесницата и се втренчихме в ужасяващия труп. Младият мъж се придържаше за колесницата, за да облекчи ранения си крак, и бавно се извърна да погледне момчето, което не знаеше, че е негов баща.
— За бога, познавам много смели мъже, но не са добри като теб, момчето ми — изрече той, повдигна Мемнон и го притисна до гърдите си.
Не видях много от това, което се случи по-нататък, защото погледът ми се замъгли от досадни сълзи. Осъзнавах, че съм стар, сантиментален глупак, но не можех да се въздържа. Дълго бях чакал да видя бащата да прегърне сина си.
Съвзех се едва когато чух далечни викове. Това, което никой от нас не бе осъзнал, бе, че гонитбата бе станала пред очите на цялата ни флотилия. „Дъхът на Хор“ бе хвърлил котва на отсрещния бряг и оттук можех да различа стройната фигура на царицата на кърмата. Дори отдалеч се виждаше, че лицето й е побеляло и напрегнато.
Златната верига за проявена доблест е воинско отличие, с което се награждават само герои.
На палубата бяха събрани всички знатни граждани и командирите на армията на царицата. До мачтата биха струпани бивниците на слоновете. Зад трона стояха мирно знаменосците, а когато принцът коленичи пред царицата, зазвучаха тромпети.
— Скъпи поданици — заговори царицата с ясен глас, — генерали и офицери от моята армия. Обявявам принц Мемнон, който пред мен и пред погледите на всички останали прояви голямо мъжество… за офицер втори ранг в гвардията на Синия крокодил за проявената смелост и го дарявам със Златната верига за доблест, която да носи с гордост… — Тя се усмихна на единадесетгодишното момче, към което се отнасяха като към победител.
Златната верига специално бе пригодена от царските златари да става на врата на малкото момче, а аз със собствените си ръце бях изработил малък златен слон, който да виси от нея. Беше миниатюрен шедьовър с очи от гранат и бивници от истинска слонова кост. Изглеждаше добре на гладките гърди на принца.
Усетих в очите ми отново да напират сълзи, докато хората поздравяваха моя прекрасен принц. Не бях единственият развълнуван тук; дори Кратас, Ремрем и Астес въпреки безцеремонното си държание, придобито в битки, се усмихваха като идиоти и мога да се закълна, че в техните редици забелязах насълзени очи. Всеки офицер от Сините крокодили пристъпи към принца да го поздрави и прегърне тържествено като другар по оръжие. Тази вечер, докато препускахме по брега на Нил по залез, Мемнон внезапно спря конете и се обърна към мен.
— Най-после съм войник, така че ще трябва да ми направиш лък, Таита.
— Ще ти направя най-добрия лък, който някога е притежавал стрелец — обещах му аз.
Той важно ме изгледа и въздъхна.
— Благодаря ти, Таита. Мисля, че това е най-щастливият ден в живота ми.
Каза го сякаш бе побелял старец.
На следващия ден потърсих принца и го открих сам на брега, където обикновено се криеше от чужди погледи. Той не ме забеляза, така че можех да го наблюдавам известно време.
Беше чисто гол. Независимо от предупрежденията ми за течението на реката и за крокодилите, явно бе плувал, защото косата му бе мокра. Обаче бях озадачен от държанието му: държеше в ръце два обли камъка и ги повдигаше нагоре и сваляше като в някакъв непознат ритуал.
— Таита, защо ме следиш? — неочаквано каза той, без да си обръща главата. — Искаш ли нещо от мен?
— Искам да знам какво правиш с тези камъни. Да не се прекланяш на някой странен нов бог от Куш?
— Закалявам ръцете си да станат по-силни за новия лък. Искам да заякнат, така че да опъвам тетивата докрай. Няма да ми пробуташ още една играчка, Таита, нали?
Появи се още един праг, петият, както по-късно щеше да се окаже, предпоследният в нашето пътешествие. Не представляваше същата непреодолима бариера както останалите четири. С промяната на заобикалящата ни природа вече не бяхме ограничени от курса на реката. Докато изчаквахме Нил отново да се надигне, посяхме нашите семена както винаги, но колесниците ни бродеха надалеч в саваната. Господарката изпрати групи на юг да преследват стадата слонове. Тези огромни стада от прекрасни сиви животни, посрещнали ни така доверчиво, когато за пръв път навлязохме в Куш, сега бягаха и се разпръскваха. Преследвахме ги безмилостно, където и да ги срещнехме, но тези умни животни бързо и добре се научиха да ни се изплъзват.
Когато пристигнахме при петия праг, намерихме стада да пасат в горичките на двата бряга. Бяха с хиляди и Танус нареди колесниците незабавно да ги атакуват. Бяхме се научили как да ловуваме и как да избягваме загубите, които първите два слона ни бяха причинили. През първия ден убихме сто и седем слона, а загубихме само три колесници.
На следващия ден нямаше и следа от тях. Въпреки че колесниците проследиха стадата по следите им, които оставяха в горичките, изминаха пет дни, преди да ги настигнат.
Ловците често се завръщаха след седмици в нашия лагер без нито един бивник. Безкрайният източник на слонова кост се оказа една илюзия. Както принцът отбеляза през първия ден, ловът на слонове не е толкова проста работа, както изглежда.
Колесниците, които отиваха на юг, не се завръщаха с празни ръце. Бяха открили нещо много по-ценно за нас от слоновата кост. Бяха открили хора.
Не бях напускал лагера от няколко месеца, защото бях погълнат от опитите с колелата на моята колесница. В този период бях открил разрешението на проблема, който ме тормозеше от самото начало и бе източник на забавление и подигравки от страна на Танус и неговите грубияни.
- Предыдущая
- 54/79
- Следующая
