Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 51
- Предыдущая
- 51/79
- Следующая
Всяка вечер се разхождахме с Мемнон на колесница покрай брега, а аз се безпокоях за оскъдната реколта. Имахме да изхранваме хиляди гърла, а основната ни храна все още бяха зърнените култури. Предвиждах, че ще настъпят гладни дни, освен ако успеехме по-добре да напояваме полетата.
Не зная какво ме накара да се замисля за колело в този случай, освен това, че науката за колелото се бе превърнала в мания за мен. Бях погълнат от проблема с колелата на колесниците. Сънищата ми бяха изпълнени със счупени колела, с бронзови рамки и ножове на тях. Видения, които не ми даваха покой.
Бях чул от един от жреците на Хапи, че някои дървесни видове могат да станат по-твърди и по-гъвкави, като киснат дълго време във вода, и реших да опитам. Потопих едно колело от колесница за цял ден във водите на Нил. Течението започна да го върти около оста му. Когато натопих колелото по-дълбоко, въртенето спря и аз престанах да мисля повече за това.
Няколко дни по-късно една от малките галери, кръстосваща между островите, заседна и двама мъже бяха изхвърлени в бързеите и се удавиха.
Двамата с Мемнон станахме свидетели на тази трагедия и бяхме потресени. Използвах благоприятния случай да предупредя принца още веднъж за опасността и силата на реката.
— Толкова е силна, че може да върти колелото на колесницата.
— Не ти вярвам, Таита. Казваш го, за да ме изплашиш. Знаеш колко обичам да плувам в реката.
Така че реших да му докажа и двамата бяхме много впечатлени от колелото, което се въртеше като че по собствена воля в течащата вода.
— Ще се върти още по-бързо, ако има весла по рамката — накрая изказа мнението си Мемнон и аз го погледнах учудено: още не бе навършил десет години по това време.
До новото пълнолуние създадохме новото въртящо колело, снабдено с малки глинени съдове, които се издигаха и преливаха вода в канала, укрепен с глинени тухли. Въпреки напредналата си бременност господарката дойде на брега да наблюдава това удивително съоръжение. Беше възхитена от него.
— Ти си много изобретателен и за толкова неща използваш водата, Таита — каза ми тя. — Спомняш ли си креслото, задържащо се на повърхността на водата, което направи за мен в Елефантина?
— Мога да го направя отново, ако ни позволиш да живеем в нормален дом като цивилизовани хора.
Танус бе също толкова впечатлен от водното колело, въпреки че не го показа, разбира се. Вместо това ми се усмихна.
— Много хитро, но ако се счупи като някое от тези на колесниците? — подчерта той, а Кратас и останалите военни грубияни сметнаха, че това е много забавно. От тогава, когато колело на колесница се счупеше, казваха, че то е „счупи Таита“.
Въпреки незаслужените подигравки добре напояваните поля скоро дадоха реколта: класове със златно зърно се скланяха тежко на яркото слънце над Нил. Това не бе единствената реколта, която събрахме при четвъртия праг. Царица Лострис роди още една принцеса. Детето бе дори по-изящно от сестра си.
Принцеса Беката се роди с ореол от златисточервени къдрици, което се видя доста странно на хората. Божественият й баща, покойният фараон Мамос, бе с тъмна коса, а тази на майка й — черна като гарваново крило. Нямаше обяснение за странния цвят, но всички бяха съгласни, че е много красив.
Когато принцеса Беката навърши два месеца, водите на Нил започнаха да се надигат и се приготвихме за преминаването на четвъртия праг. Вече бяхме придобили опит и бяхме изучили всички хитрини на коварната река.
Още не бяхме започнали, когато в лагера настана страшна бъркотия. От другия бряг на реката, където бяхме отишли с Мемнон да проверим конете, чухме викове и приветствия.
Веднага се върнахме при корабите и след като разбутахме тълпата, която махаше с палмови листа, видяхме малък керван от изтощени коне и очукани коли, а до тях стояха мъже с обрулени от слънцето лица.
— Проклета да е картата ти, Таита — извика господарят Акер от първата кола. — Не зная кой от вас е по-голям лъжец. Разстоянието се оказа двойно по-голямо, отколкото ни казахте.
— Наистина ли стигна северната страна на речния завой? — извиках развълнувано, проправяйки си път през тълпата.
— Натам и обратно — изсмя се той доволно. — Лагерувахме при втория праг и ядохме пряспа риба от Нил. Пътят към Тива е отворен.
Господарката ми нареди да се отпразнува тържествено завръщането, а господарят Акер бе героят на деня. В разгара на празника царица Лострис положи златната огърлица за заслуги на раменете му и го издигна в ранг Най-добър от десет хиляди. Повръщаше ми се, като го гледах как се перчи. Сякаш това не задоволи господарката, та трябваше да му даде командването на Четвърта дивизия и му даде документ за притежание на хиляда декара първокачествена земя на брега на Нил, когато се завърнем в Тива.
Струваше ми се прекалено, особено подаръка на толкова много земя, която щеше да се откъсне от имението на господарката. Тя, изглежда, бе забравила, че Акер за малко не вдигна бунт. Всъщност аз бях този, който предложи и планира пътешествието. При тези обстоятелства, струва ми се, че още един златен синджир за бедния роб Таита не беше неуместен.
Както и да е, трябваше да приветствам решенията на господарката. Тя преобрази господаря Акер, потенциален неин враг, в ревностен и лоялен привърженик, който многократно доказа верността си в бъдеще. Тя имаше добър подход с мъжете и умееше да ги спечели на своя страна.
Укротяването на господаря Акер и откриването на пътя през завоя на реката осигуряваше завръщането ни. Така щяхме да преминем четвъртия праг с висок дух и смели сърца.
Не бе изминал и месец и разбрахме, че богинята е изпълнила обещанието си и късметът е на наша страна.
Пустинята остана зад нас, а реката направи още един завой на юг и течението ни носеше към непознати земи.
За пръв път бяхме свидетели на чудото на дъжда. Аз знаех какво е дъждът, тъй като, когато бях в Долното царство, бе валяло, но другите не бяха виждали от небето да пада вода. Тя се стичаше по обърнатите ни нагоре лица, а в небето проблясваха светкавици.
Тези изобилни и редовни дъждове променяха пейзажа. Докъдето ни стигаше погледът, по двата бряга на Нил се простираше безкрайна зелена равнина. В нея колесници можеха да препускат на воля, без ограниченията на каменисти хълмове и дюни, а и конете пасяха там на воля.
Това не бе единственият дар на богинята. Там растяха дървета. В тясната долина, която сега бе наш дом, може би някога бе имало гора. Но дърветата бяха изчезнали дълго преди тук да дойдат хора с брадви. За нас дървото бе скъпоценен материал. То се доставяше с кораби или с кервани от далечни страни.
Накъдето и да погледнехме сега, виждахме дървета. Не растяха в гъсти гори като по островите, а в малки горички с поляни между тях. Дървеният материал бе толкова много, че от него можеха да се построят флотилиите на всички страни по света. Нещо повече, градовете на тези народи можеха да бъдат издигнати отново от дърво и всяка къща да бъде напълно обзаведена с него, след което тук щеше да останат достатъчно дървета за огрев за векове наред. Ние винаги бяхме приготвяли храната си на тухли, направени от изпражненията на животните ни, и сега гледахме като омагьосани.
Това не бе единственото богатство, което открихме при навлизането си в легендарната страна Куш.
Когато ги забелязах, помислих, че са паметници от сив гранит. Стояха в една акациева горичка. И докато озадачено се взирахме, огромните камъни започнаха да се движат.
— Слонове!
Никога не бях ги виждал, но не можеше да е нещо друго. Викът ми бе подет от хората около мен.
— Слонове! Слонова кост!
Богатство, за което дори фараонът не би посмял да мечтае. Накъдето и да се обърнехме, виждахме многобройни стада от тях.
— Хиляди са. — Ловджийската страст на Танус започваше да се разпалва. — Само ги погледни, Таита.
Равнините бяха пълни с животни, не само със слонове. Наоколо имаше газели и антилопи, също и животни, които преди не бяхме виждали. Щяхме да ги опознаем добре и да намерим имена за многочислените им видове.
- Предыдущая
- 51/79
- Следующая
