Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 37
- Предыдущая
- 37/79
- Следующая
Господарката и Танус бяха останали при мен цялата дълга нощ. Разтревожените им лица бяха първото нещо, което видях при завръщането си, но бяха все още толкова неясни, че ги помислих за част от видението.
— Таита, добре ли си? Говори! Кажи какво видя. — Господарката ми бе загрижена. Не можеше да прикрие вината, която изпитваше, че ме е помолила да използвам още веднъж плочките на Амон Ра.
— Имаше една змия. — Гласът ми все още странно отекваше в ушите ми, сякаш го чувах отстрани. — Голяма зелена змия, която пълзеше през пустинята.
Видях озадачените им лица, но още не бях разбрал значението на това и не можех да го изтълкувам.
— Жаден съм — прошепнах. — Гърлото ми е пресъхнало, а езикът ми е като камък, покрит с мъх.
Танус донесе съд с вино и ми паля една чаша.
— Разкажи ни за змията — поиска господарката веднага щом жадно пресуших чашата.
— Извиващото се тяло нямаше край, блестеше в зелено на слънцето. Пълзеше през странна земя, в която живееха високи голи мъже и непознати красиви зверове.
— Можа ли да видиш главата или опашката на змията? — попита тя, а аз поклатих отрицателно глава.
— Къде беше ти? Къде стоеше? — настойчиво повтаряше.
Бях забравил колко много се вълнува от виденията ми и какво удоволствие изпитва да ги тълкува.
— Яздех на гърба на змията — отвърнах аз. — Но не бях сам.
— Кой беше с теб?
— Ти беше до мен, господарко, и Мемнон също. Танус бе от другата ми страна и змията ни носеше всичките.
— Нил! Змията е била реката — извика тя тържествуващо. — Видял си пътуване, което сме предприели по реката.
— В коя посока? — попита Танус, възхитен като нея.
— В коя посока течеше реката?
Направих усилие да си припомня всяка подробност.
— Видях слънцето да изгрява от лявата ми страна.
— На юг! — извика той.
— В Африка — каза тя.
— Накрая видях главата на змията пред нас. Тялото й бе раздвоено, имаше две глави.
— Нил също ли се раздвоява? — учуди се на глас господарката. — Или пък видението има по-дълбок смисъл?
— Нека чуем останалото, което Таита има да казва — прекъсна размишленията й Танус.
— Тогава видях богинята — продължих аз. — Тя седеше на висока планина. Двете глави на змията й се кланяха.
Господарката не можеше да се сдържи.
— Коя бе богинята? О, кажи ми бързо коя беше!
— Имаше мъжка глава с брада, по гърдите й бяха женски. От вагината й бликаха две големи струи вода в отворената уста на двуглавата змия.
— Богинята Хапи, речната богиня — прошепна царица Лострис. — Реката изтича от нея и напоява целия свят.
— Какво друго ти показа видението? — заинтересува се Танус.
— Богинята ни се усмихна, лицето й засия от любов и благосклонност. Проговори с глас, който прозвуча като вятъра и морето. Като гръмотевица на върха на далечна планина.
— Какво каза тя? — с благоговение попита царица Лострис.
— Тя каза: „Нека моето дете дойде при мен. Ще го направя силно, за да победи и моят народ да не бъде погубен от варварите.“ — повторих думите, които продължаваха да бият като барабан в главата ми.
— Аз съм дете на Речната богиня — изрече господарката. — При раждането си съм била посветена на нея. Тя ме призовава и аз трябва да отида на мястото, където живее, при извора на Нил.
— Това е същото пътешествие, което име с Таита веднъж обмисляхме — произнесе замислено Танус. — И сега богинята го иска. Не можем да й откажем.
— Да, трябва да отидем, но ще се върнем — зарече се господарката. — Египет е моята земя. Прекрасната Тива със стоте порти е моят град. Не мога да я напусна завинаги. Ще се върна. Заклевам се и призовавам богинята Хапи за свидетел на клетвата ми. Ние ще се върнем!
Решението да отплаваме на юг, нагоре към праговете, в дивата и непозната земя отвъд тях, бе същото, което двамата с Танус бяхме взели веднъж. Първия път — за да избягаме от гнева и наказанието на фараона, а сега — за да се спасим от безпощадния враг. Явно боговете бяха решили, че трябва да предприемем това пътуване, и ние не можехме да го избегнем.
Времето за подготовка на съдбоносното заминаване бе съвсем недостатъчно. Хиксосите идваха към нас от две страни, а предните постове докладваха, че след три дни те ще се виждат от покрива на Двореца на Мемнон. Танус повери на Кратас половината войска и го изпрати да пресрещне цар Салитис, който препускаше с бясна скорост от Асиут и вероятно щеше да е в първата колона, отправила се към гробницата и двореца. Кратас получи заповед да се влезе в бой от движение. Използвайки дъските и бранейки всяко укрепление, той трябваше да задържи врага колкото е възможно по-дълго, без да рискува да бъде обграден или победен. Когато не може да ги задържа повече, трябваше да се оттегли с мъжете си на галерите.
Танус пое другата половина от войската и се придвижи на юг, за да задържи хиксосите, които идваха откъм Есна. Докато двамата военачалници бяха заети с тези задачи, господарката трябваше да следи за качването на нашите хора и багажа им на останалите кораби от флотилията. Царицата възложи тази задача на господаря Меркесет, но естествено ме направи негов помощник. Той бе не само доста изкуфял, но неотдавна си бе взел шестнадесетгодишна съпруга. Следователно от него нямаше голяма полза. Целият план за евакуацията и неговото изпълнение се стовариха на моите плещи.
Преди да се заема с това обаче, трябваше да помисля първо за конете. Дори на ранен етап пределно ясно разбирах, че те са ключа към нашето спасение като народ и цивилизовани хора. С конете, заловени при Есна, стадото ни сега наброяваше няколко хиляди. Разделих го на четири части, за да могат по-лесно да откриват паша по време на похода. Освен това така нямаше да вдигат големи облаци прах и имаше по-голям шанс да убегнат от погледа на хиксоските съгледвачи.
Изпратих Хюи, конярите и водачите на колесници със стадата към Елефантина с нареждане да избягват брега, по който напредваха хиксоските колесници, и да се движат навътре в сушата, по-близо до пустинята.
Щом изпратих конете, можех да насоча вниманието си към хората. Съобразих, че разполагам с ограничен брой кораби, и трябваше да подбера кой да дойде с нас в дългото плаване. Жестокостта и свирепостта на хиксосите се виждаха навсякъде, откъдето бяха минали. Опожаряваха градовете, а зверствата им бяха неописуеми. Всички непознати опасности в дивите простори на Африка бяха за предпочитане пред тези жадни за кръв чудовища, които идваха към нас на своите колесници.
Накрая пресметнах, че можем да вземем само дванадесет хиляди души, и докладвах на господарката.
— Ще се наложи да бъдем коравосърдечни — казах аз, но тя не искаше да се вслуша в съвета ми.
— Това е моят народ. По-скоро бих се отказала от своето място, отколкото да оставя и един от тях на хиксосите.
— Но Ваше Височество, какво ще правим със старците и със сакатите? С болните и с децата?
— На всеки гражданин трябва да се даде възможност да дойде с нас. Няма да изоставя нито един старец, нито един просяк, нито едно бебе на един ден, нито един сакат. Те са от моя народ и ако не могат да дойдат, тогава принц Мемнон и аз ще останем с тях. — Тя, разбира се, спомена принца, за да бъде сигурна в победата си над мен.
Корабите щяха да се претоварят, но нямах друг избор. Все пак бях доволен, че получих разрешение да дам предимство на най-полезните граждани. Подбрах мъже от всички професии и занаяти: зидари и тъкачи, бакърджии и грънчари, кожари и корабостроители, писари и художници, всеки майстор в своята специалност. Тях настаних благополучно. Голямо удоволствие ми достави да определя най-неудобните каюти в най-мръсните плавателни съдове за жреците и преписвачите на закони, тези бълхи, смучещи кръв от здравото тяло на царството.
Когато и те бяха настанени, позволих на тълпата да се скупчи на кея под храма.
Като резултат от непреклонността на господарката трябваше да внимавам какво ще товарим. Нямаше да има място за ненужни дреболии. Събрах оръжия, инструменти и суровини, които щяха да ни потрябват за изграждането на нова цивилизация в непознатите земи. Сетне се постарах да намаля всячески теглото и обема. Така например вместо зърно и плодове взех семена от всички необходими култури в глинени гърнета, запечатани със смола и восък.
- Предыдущая
- 37/79
- Следующая
