Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 25

• Предыдущая
• 25/79
• Следующая

Когато напуснах Тива, очаквах да имам работа с рани от стрели, така че бях взел със себе си медицинските си лъжици. Бях си ги направил сам, въпреки че имаше шарлатани в Газа и Мемфис, които твърдяха, че изобретението е тяхно. Благослових лъжиците и скалпела си на пламъка на лампата и си измих ръцете в горещо вино.

— Не смятам, че е разумно да използваш някоя от своите лъжици, когато острието е забито толкова близо до сърцето — каза ми господарката, докато наблюдаваше приготовленията. Понякога тя говореше като ученик, изпреварил своя учител.

— Ако оставя стрелата, със сигурност ще е смъртоносно. Ще го убия също толкова сигурно, колкото ако му отсека главата. Това е единственият начин да го спася.

За миг се взряхме един в друг и си казахме много неща без думи. Това бе видението от плочките на Амон Ра. Дали не се опитвахме да избегнем последствията?

— Той е мой съпруг. Той е фараон. — Господарката взе ръката ми, за да придаде по-голяма сила на думите си. — Спаси го, Таита! Спаси го, ако можеш!

— Знаеш, че ще го сторя — отвърнах аз.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

Тя ми бе асистирала толкова много пъти. Кимнах в знак на съгласие и се наведох над царя.

Имаше три начина за изваждане на стрелата. Първият бе да я изтегля. Бях чувал за хирург в Дамаск, който огъвал клон от дърво и завързвал края му за стрелата. Когато отпуснел клона, стрелата се изтръгвала от тялото. Не бих приложил този брутален метод, едва ли някой би го преживял.

Друг метод бе стрелата да се натисне, докато не излезе от другата страна на тялото. За да се постигне това, стрелата трябваше да продължи естествения си ход, което можеше да стане с дървен чук, като пирон през дъска. Когато острието се покаже, стрелата се издърпва. Тази манипулация е не по-малко жестока от предишната.

Моят метод бе лъжицата на Таита. Бях я нарекъл скромно на себе, защото претенциите на другите бяха неоснователни, а потомството трябваше да научи за гениалността ми.

Първо разгледах стрелата на хиксосите, която бях взел заедно с лъка от преобърнатата колесница. Много се изненадах, когато видях, че острието не е от бронз, а от кремък. Кремъкът е по-евтин и е по-лесно да се намери в големи количества, но рядко съм виждал военачалници, които да икономисват, когато тръгнат да завладяват някое царство. Тази стрела с кремъчен връх говореше красноречиво за ограничените ресурси на хиксоса и показваше причината за неговото свирепо нападение срещу Египет. Войните са борба за земя и богатства и, изглежда, хиксосите изпитваха недостиг от тези основни неща.

Трябваше да се надявам, че върхът на стрелата, заседнала в гърдите на фараона, е със същата форма и конструкция. Сравних две от лъжиците с формата на островърхото парче камък. Лъжиците ми са с разнообразен размер и подбрах две, които плътно обхващаха острието с полирания си метал.

Приспивателното бе свършило своята магия и фараонът лежеше в безсъзнание върху белите ленени постелки. Стрелата стърчеше от гърдите му. Долепих ухо до тях и чух, че дишането му се смесва с гъргоренето на кръвта в белите дробове. Доволен, че все още е жив, намазах с овнешка мас лъжиците, които бях избрал за раната. Оставих ги близо до себе си и взех един от най-острите си скалпели.

Кимнах на четиримата яки стражи, които царица Лострис бе подбрала за мен, докато бях зает с подготовката, и те хванаха фараона здраво за ръцете и краката. Царица Лострис седна до главата на фараона и сложи дървена тръбичка дълбоко в гърлото му. Това щеше да остави дихателната му гърба отворена и чиста. Щеше също така да предотврати гълтането на езика или прехапването му, както и стискането на зъби и счупването им, когато болката стане непоносима.

— Първо трябва да разширя раната около острието, за да мога да стигна до върха на стрелата — промърморих си аз и натиснах върха на скалпела около линията на стрелата. Тялото на фараона се стегна, но мъжете го държаха здраво.

Работех бързо, защото бях научил, че при такива операции бързината е решаваща за оцеляването на пациента. Направих по един разрез от двете страни на стрелата. Човешката кожа е еластична и би затруднила влизането на лъжиците, така че трябваше да си прокарам път.

Оставих скалпела и взех намазаните лъжици. Използвайки дръжката на стрелата като указател, пъхнах ги дълбоко в раната, докато само дръжките останаха да стърчат.

В това време фараонът се извиваше и гърчеше в ръцете на мъжете. Пот се лееше от тялото му и се стичаше по обръснатия му череп с поникнала рядка сива коса. Виковете му отекваха в цялата ладия.

Бях се научил да не обръщам внимание на злочестите писъци на пациентите си и натиснах лъжиците още по-дълбоко в раната, докато не почувствах, че опряха във върха на стрелата. Това бе най-важният момент от операцията. Използвайки дръжките като пинсети, разтворих лъжиците и се опитах да захвана острието на стрелата.

Докато масата от камък и метал преминаваше през гърдите му, мъките на фараона бяха ужасни. Въздействието на приспивателното отдавна бе преминало и болката бе непоносима.

Пот се стичаше в очите ми и ме заслепяваше, но продължавах да дърпам, докато най-накрая освободих стрелата. Залитнах назад и се ударих о стената. Облегнах се за миг, изтощен от усилието. Гледах дълго как тъмната полусъсирена кръв тече от раната. Когато успях да се съвзема, препъвайки се, отидох до фараона.

Намазах раната с мирта и захаросан мед и я превързах с чиста ленена превръзка. Докато работех, повтарях заклинанието за зарастване на рани:

Това бе заклинанието за кървящи рани от стрели. Съществуват различни заклинания за всички видове рани, дори за онези от зъби и нокти на лъв. Те представляват една голяма част от обучението за лечител. Не зная със сигурност колко са ефикасни, обаче вярвам, че съм длъжен да опитам всичко за спасението на пациентите си.

Във всеки случай фараонът изглеждаше по-добре след изваждането на стрелата и можех да го оставя да поспи под наблюдението на жените и да изляза на палубата. Имах нужда от чист въздух, за да се съвзема, защото операцията бе изцедила силите ми почти колкото на самия фараон.

Беше се свечерило и слънцето залязваше уморено зад западните хълмове, хвърляйки последни червени лъчи над бойното поле. Хиксоската пехота не беше атакувала отново и Танус все още събираше разбитата си армия по брега и следеше за качването на войниците в галерите.

Наблюдавах как препълнените с ранени и изтощени мъже лодки плават покрай нашата ладия и изпитах дълбоко съчувствие към тях, както към целия наш народ. Това щеше да е най-ужасният ден в нашата история. Сетне забелязах облак прах от колесниците на хиксосите да се насочва към Тива. Облаците бяха почервенели от залязващите лъчи. За мен това бе знак и състраданието ми премина в страх.

Когато Танус се качи на борда, вече се беше стъмнило. На светлината на факлите той приличаше на труп от бойното поле. Беше блед от умора и прах. Наметалото му бе втвърдено от засъхнала кръв и кал, а под очите му имаше тъмни сенки. Първата му грижа бе да ме попита за фараона.

— Извадих стрелата — обясних аз. — Но раната е дълбока и близо до сърцето. Той е много слаб. Ако не умре през следващите три дни, ще успея да го спася.

— Как са господарката и синът й? — Винаги ми задаваше този въпрос, когато и да ме срещнеше.

— Царица Лострис е уморена, помогна ми при операцията. Остана при фараона. Принцът е добре и спи при бавачките си.

Танус се олюляваше и разбрах, че е на края на силите си, въпреки че се славеше с невероятна издръжливост.

— Сега трябва да си починеш… — започнах аз, но той отблъсна ръката ми.

• Предыдущая
• 25/79
• Следующая