Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 1

• 1/79
• Следующая

Един от царските ловци ни забеляза отдалеч и радостно започна да ни маха.

— Търсихме ви по лична заповед на фараона — обясни ни той, докато идваше към нас.

— Значи царят се е спасил от бурята? — попитах аз.

— Да, и вече е в двореца си в Елефантина. Заръча да заведем господарката Лострис при него веднага щом я открием.

Когато стъпихме на кея пред двореца, Атон вече ни чакаше. Не можеше да прикрие огромното си облекчение, че господарката ми е жива и здрава, и докато се оправяхме, ни заразправя новините:

— Намерени са труповете на двадесет и трима нещастници, загинали в бурята — в гласа му се усещаше едва ли не задоволство. — Всички мислеха, че ще ви открием и вас някъде погребани от пясъците. Но аз лично се помолих на богинята Хапи за вашето спасение и ето ви здрави и читави.

Изглеждаше толкова доволен от себе си, че чак ми стана досадно как приписва оцеляването ни единствено на глупавите си молитви. Остави ни само колкото да се изкъпем и да се намажем с благовонни масла, след което ни поведе при фараона.

Като разбра за завръщането на господарката ми, той бе обзет от неописуема радост. Сигурен съм, че подобно на много други беше искрено привързан към нея, и то далеч не само затова, че очакваше да го дари с безсмъртие. Когато тя коленичи пред него, от окото му дори се откъсна мъничка сълза.

— Вече си мислех, че си се изгубила в пустинята — обърна се фараонът към нея и ако не беше етикетът, сигурно би я прегърнал. — Но вместо това си по-красива и по-жизнена от всякога.

Което си беше вярно, защото любовта я беше облъхнала с живителната си магия.

— Таита ме спаси — отговори тя на фараона. — Успя да ме скрие на сигурно място, където изчакахме, докато бурята отмине. Ако не беше той, и аз щях да загина като останалите.

— Вярно ли е, Таита? — попита ме господарят, без да се съобразява с церемониала.

Придадох си скромен вид и промълвих:

— Аз съм просто един инструмент в ръцете на боговете.

Той ми се усмихна дружески. Без съмнение вече се бе привързал и към мен.

— Ти вече си ми сторил не една и две услуги, о, божествени инструменте, но тази е най-ценната от всички. Ела при мен! — нареди ми той и аз се проснах в краката му.

Атон чакаше от едната му страна с малка кедрова кутийка в ръце. Вдигна капака й и я подаде на фараона. Отвътре той извади златна верига. Беше от чисто злато, без никакви примеси и по знаците, които царските златари бяха изписали върху нея, се разбираше, че тежи точно двадесет дебена.

Царят вдигна веригата над главата ми и тържествено обяви:

— Награждавам те със Златото на похвалата.

След това я окачи на врата ми. Не можете да си представите какво означаваше това за мен. Златото на похвалата беше най-високото царско отличие. Обикновено то се пазеше само за пълководци, чужди посланици или висши държавни служители като господаря Интеф. Съмнявам се в цялата история на Египет да има друг случай златната верига да е била връчена на роб.

Но това не беше последният подарък, който щях да получа, защото господарката ми не можеше да остане по-назад от фараона. Същия ден, докато присъствах на вечерната й баня, тя изведнъж нареди на момичетата да ни оставят сами. Излезе от водата и като застана чисто гола срещу мен, ми рече:

— Можеш да ми помогнеш да се облека, Таита.

Това беше нещо като привилегия, която ми се оказваше понякога като награда за добрата служба. Господарката ми добре знаеше какво удоволствие изпитвам да съм сам с нея в такъв интимен момент.

Прелестите й се прикриваха единствено от гарвановочерните й плитки, които блестяха на светлината на факлите. Имах чувството, че за двата дни, прекарани с Танус, тялото й е придобило някакво ново излъчване. Нещо грееше дълбоко в очите й. Както свещта, запалена в алабастров съд, свети през прозрачните му стени, така и от господарката Лострис се излъчваше някакво вътрешно сияние.

— Никога не съм предполагала, че човек може да изпита подобна радост от същото това тяло, което е причина за всичките му нещастия. — Погали се тя около слабините и с поглед ме подкани да я погаля и аз. — Ти изпълни обещанието си и всичко се случи тъй, както ти беше рекъл, че ще се случи. А след като фараонът те удостои със Златото на похвалата, би било подходящо и аз по някакъв начин да изразя благодарността си. Бих желала и ти някак да споделиш радостта им.

— Да ти служа вярно е единствената награда, която бих могъл да желая.

— Помогни ми да се облека — нареди ми господарката и вдигна ръце над главата си. При движението гърдите й леко промениха формата си. Само за една година пред очите ми те се бяха превърнали от малки, неузрели круши в едри, сочни нарове, по-красиви от диаманти или мраморни статуи. Сега й помогнах да нахлузи върху тях почти прозрачната нощница, която свободно се спусна около тялото и. Тънкият плат я покри цялата, но с нищо не закри хубостта й — тъй както сутрешната мъгла само придава повече тайнственост на водите на Нил.

— Ще организирам пиршество, на което ще бъдат поканени всички царски съпруги.

— Много добре, господарке. Ще се погрижа за това.

— Не, не, Таита, нищо не разбираш. То ще е в твоя чест. Ще седиш до мен като мой почетен гост.

Господарката ми никога нямаше да престане да ме изненадва със странните си идеи.

— Мисля, че не е подходящо, господарке. Това е против всякаква етика.

— Аз съм жена на фараона, не забравяй, и аз ще определям кое е етично и кое — не. На това пиршество ще ти поднеса подарък, който всички ще видят с очите си.

— Ще ми кажеш ли какъв ще е този подарък? — попитах, обзет от тревога. Никога не можех да съм сигурен, че в главата й няма да се роди някоя нова беля.

— Разбира се, че ще ти кажа — усмихна се тя загадъчно. — Една голяма изненада, ето какво ще е.

Макар че именно аз щях да бъда почетният гост, не можех да оставя на готвачките, а още по-малко на глупавите робини на господарката ми да провалят всичко. В крайна сметка отнасяше се до репутацията на господарката Лострис, която трябваше да се представи като образцова домакиня. Затова още преди изгрев-слънце излязох от двореца и отидох на пазара, за да накупя възможно най-качествените продукти.

Обещах на Атон, че и той ще е сред поканените, и това ми отвори пътя към царската изба, откъдето можех да си избера най-хубавото. Наех най-добрите музиканти и акробати в града и направих предварителна репетиция да не би в последния момент да се окаже, че нещо не е наред. Робините пратих по бреговете на реката да наберат зюмбюл, лотос и лилиеви цветчета, защото цветята в градината ми се струваха недостатъчни. Поръчах на едни плетачи на кошници да ни направят малки салчета от тръстика, върху които окачих лампи от оцветено стъкло, и ги пуснах да плават свободно из езерцата. За всеки от гостите бяха предвидени кожена възглавница, гирлянди от цветя и отделно гърненце благовонно масло, с което да се охлаждат в знойната нощ, и да се пазят от комарите.

По здрач започнаха да пристигат издокараните гостенки. Някои дори бяха избръснали главите си и вместо собствената си коса носеха перуки, за които талантливи фризьори купуваха косите на бедничките, останали без хляб за децата си. Изпитвах дълбоко отвращение от тази нова мода и се бях зарекъл за нищо на света да не позволя и на господарката си да се увлече по нея. Тежките й плитки бяха сред нещата, които най-много привличаха погледите, но нали знаете, щом стане дума за мода, и от най-благоразумните жени всичко може да се очаква.

По настояване на господарката ми вместо на обичайното си място зад гърба й седнах на възглавницата до нея. По лицата на гостенките пролича, че за някои от тях това е скандално, и като се криеха зад ветрилата си, уж за да не разберем какво си приказват, започнаха оживено да обсъждат присъствието на масата на един роб. Аз се почувствах неудобно и за да прикрия смущението си, дадох знак на останалите роби да напълнят чашите, а след това на музикантите и танцьорите да започват.

• 1/79
• Следующая