Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 2

• Предыдущая
• 2/80
• Следующая

Вдигането на знамето върху мачтата беше сигнал за започване на лова. Останалите лодки от флотилията се мержелееха в далечината, но веслата им започнаха ритмично да се движат както блестящите на слънцето криле на дивите гъски. Широките дири, кои го оставяха след себе си, се къдреха на безбройни вълнички. Те разцепваха спокойните води и се задържаха по повърхността.

Танус спусна дългата бронзова тръба на гонга зад кърмата, потапяйки единия й край във водата. Когато някой я удареше с бронзовото чукче, острият, кънтящ звук щеше да се разнесе, изпълвайки с ужас жертвите. С безпокойство очаквах този ужас да премине в унищожителна ярост.

Танус ми се изсмя. Дори при цялото си вълнение беше усетил безпокойството ми. За суров воин той беше надарен с необикновена прозорливост.

— Качи се на кърмата, Таита! — нареди ми той. — Можеш ти да биеш гонга. Така няма да мислиш само как да си спасиш кожата.

Лекомислените му думи ме засегнаха, но все пак подканата му ме зарадва, защото куличката на кърмата се намира доста над водната повърхност. Охотно му се подчиних, но без да бързам много-много, изпълнен с достойнство. И когато двамата се разминавахме, се спрях, за да го смъмря строго:

— Да внимаваш за безопасността на моята господарка! Чуваш ли, момче? И да не вземеш да я подтикваш към необмислени действия, защото тя е не по-малко безразсъдна от теб самия.

Можех да си позволя да говоря по този начин на един именит пълководец, който заповядва на десет хиляди войници, защото в крайна сметка някога той ми беше просто ученик и неведнъж здравата съм налагал мъжествения му задник с тръстикова пръчка. И ето, че сега той ми се усмихна както едно време — нахално и безочливо.

— Остави на мен грижата за тази прелестна особа, приятелю, умолявам те. Защото нищо не желая повече, повярвай ми, от самата нея!

Нямах време да отвърна на просташката му забележка, защото гледах по-скоро да се настаня на мястото си на кърмата. Оттам и го наблюдавах, когато той взе в ръце лъка си.

За този лък вече се говореше из цялата армия, всъщност навсякъде по протежението на голямата река — от речните прагове до морския бряг. Аз му го бях измислил, когато той започна да недоволства от несъвършените оръжия. Предложих да опитаме с някакъв друг материал вместо с все същите хилави дръвчета, които растат из тясната ни крайречна долина; може би с нещо по-екзотично, например със сърцевината на маслиненото дърво, което расте по земите на хетите, или с абанос от страната Куш; или пък с още по-необичайни материали, като рог от носорог или слонска бивни.

Още щом се захванахме, се сблъскахме с безброй трудности, първата от които се оказа чупливостта на тези материали. В естественото си състояние никой от тях не можеше да се огъне, без да се пречупи; само най-големите и съответно най-скъпите слонски бивни биха ни позволили да издяламе един цял лък от тях. Аз обаче разреших и двата проблема, като разцепих една по-малка кост на трески и ги залепих една за друга, така че да се получат необходимите големина и дебелина за цял лък. Но за нещастие той се оказа прекалено здрав, за да може да бъде опънат от човешка ръка.

Все пак близко беше до ума оттук насетне да опитваме, съчетавайки всичките четири избрани материала — маслинено дърво, абанос, рог от носорог и слонова кост. Разбира се, бяха ни нужни месеци опити с различните комбинации, които измислях, както и с различните видове лепило, които използвахме, за да ги споим. Някак си все не успявахме да намерим достатъчно силно лепило. Най-накрая разреших и тази последна трудност, като увих около лъка тел, която да не позволява на споените части да се отлепят една от друга. Наложи се двама яки мъже да помагат на Танус, докато той я огъваше около лъка, преди още да е изстинало лепилото. И когато то се охлади, най-сетне като че ли бяхме улучили съвършеното съчетание на здравина и гъвкавост.

Тогава откъснах ивици от корема на черногривест лъв, който младежът преследва и уби с бронзовото си бойно копие някъде в пустинята. След като внимателно ги ощавих и навързах един за друг, направих от тях тетивата. И резултатът от всичко това беше блестящ лък с такава мощ, че един-единствен човек сред стотиците, които се бяха опитвали, беше способен да го опъне докрай.

Стрелбата с лък повеляваше да застанеш срещу целта, да опънеш тетивата и да задържиш, докато получиш заповед да пуснеш стрелата. Но дори Танус не би могъл да опъне лъка по този начин и в същото време да не изпусне целта. Затова се принуди да си изработи съвсем нов стил. Заставаше странично спрямо целта, издавайки лявото си рамо напред, и като държеше лъка в опънатата си лява ръка, с дясната опъваше тетивата, докато перцето на стрелата не докоснеше устните му, а мускулите на ръцете и гърдите му се напрягаха от усилие. И тогава, в мига на най-голямо напрежение, на пръв поглед дори без да се прицели, той отпускаше тетивата.

В началото стрелите му хвърчаха напосоки като диви пчели, които напускат кошера си, но той упорстваше с дни и дори месеци. Пръстите на дясната му ръка се покриха с рани от постоянното търкане о тетивата, но с времето загрубяха и станаха по-силни. Вътрешната страна на лявата му ръка пък постоянно се жулеше от тетивата, която при отпускането си всеки път изплющяваше върху нея, но аз му измайсторих специален кожен предпазител. И Танус от сутрин до мрак се упражняваше.

Дори и аз вече бях загубил надежда, че някога ще успее да овладее истински лъка, но той не се отказа. Бавно, мъчително бавно, той успя да се пребори с него дотолкова, че да изпраща една подир друга три стрели толкова бързо, че и трите да се окажат едновременно във въздуха. При това поне две от тях улучваха право в целта — бронзов диск с големината на човешка глава, окачен на около петдесетина крачки от мястото, където заставаше Танус. И с такава сила летяха неговите стрели, че свободно преминаваха през метала, макар той да беше с дебелината на малкия ми пръст.

Танус нарече това могъщо оръжие „Ланата“, което беше детското име на господарката ми. И сега тя стоеше до него, а в лявата си ръка той държеше съименника й. Бяха прекрасна двойка, дори прекалено прекрасна, за да мога да ги наблюдавам спокойно. Затова и доста рязко казах на господарката си:

— Ела веднага тук, отзад! Там, където си застанала, е опасно.

Тя не благоволи да ме погледне дори, но затова пък ми направи определен жест зад гърба си. Всички от екипажа на галерата го видяха и по-смелите се закискаха. Навярно някоя от онези черни лисици, прислужничките й, я е научила на подобни обноски, които повече подхождат на жените от крайречните кръчми, отколкото на благородната наследница на рода на Интеф. Замислих се дали да изразя на глас възмущението си и да се опитам да я вразумя, но в крайна сметка се отказах от подобно рисковано начинание: господарката се поддаваше на убеждение само когато биваше в определено настроение. Така че вместо това се заех усърдно да бия бронзовия гонг, прикривайки обидата и тревогата си.

Острият звън се разнесе из прозрачните води на лагуната, като само за миг навсякъде около нас въздухът се изпълни с пърхане на птичи криле; из тръстиките, из скритите вади, както и от повърхността на самото езеро към небето се издигна облак от пернати обитатели на могъщата река, който закри слънцето над главите ни. Бяха стотици разновидности: мерни и бели ибиси с глави на лешояди — свещените птици на речната богиня; ята кряскащи диви гъски, оперени в червеникавокафяво, всяка с по една рубиненочервена капчица в средата на гърдите си; синкавозелени или мастиленочерни чапли с клюнове като мечове, които цепеха простора с мощните си криле; диви патици — толкова многобройни, че човек трудно можеше да ги обхване поглед, а гледката, която представляваха, му се струваше невероятна.

Ловът на диви патици е едно от любимите занимания на египетската аристокрация, но днес ние преследвахме друга цел. В този миг далеч пред нас забелязах огледалната повърхност на водата да се раздвижва неспокойно. Нещо тежко и голямо се беше размърдало и стомахът ми се сви при мисълта за ужасния звяр, който се беше разшавал. Танус също забеляза раздвижването, но реакцията му беше различна от моята. Облиза се като хрътка, а мъжете наоколо завикаха в хор заедно с него и натиснаха веслата. „Дъхът на Хор“ се стрелна напред, сякаш беше някоя от онези птици, които ни бяха засенчили слънцето, а господарката ми изкрещя от вълнение и удари с малкото си юмруче мускулестото рамо на Танус.

• Предыдущая
• 2/80
• Следующая