Речният бог (Книга първа) - Смит Уилбур - Страница 19

• Предыдущая
• 19/80
• Следующая

Последна команда от страна на Танус и преди корабът да се е извъртял откъм кърмата, въжетата бяха хвърлени на кея, където бързо се намериха сръчни ръце да ги омотаят около каменните кнехтове. Сякаш беше някое перце, паднало върху повърхността на водата, величественият кораб спокойно зае мястото си на кея и нито тронът, върху който седеше фараонът, нито високата корона на главата му пострадаха при спирането му на котва.

Ние, зяпачите, от своя страна избухнахме в радостни възгласи за прослава на случилото се и да си призная, името на Танус повече се задържаше върху езиците ни, отколкото това на фараона. Скромен, а и твърде предпазлив, Танус и не помисли да отвърне на поздравите. Да привлича повече вниманието на народа, което трябваше да бъде насочено изключително към дългоочаквания владетел, би било наистина лудост и със сигурност би накарало фараонът да не прекалява с благоразположението си. Нашият владетел винаги се е показвал пословично ревнив, що се отнася до царското му достойнство. Така че Танус извика скришом „Дъхът на Хор“ и когато пирогата се скри от погледите ни зад огромния корпус на царската ладия, скочи обратно на палубата й, напускайки сцената, върху която току-що бе спечелил такъв успех, за да я остави на своя цар.

Но това не беше достатъчно да разведри намръщеното от гняв и тревога лице на стария адмирал Нембет, Великия лъв на Египет, който пристъпваше след фараона и можех да бъда сигурен, че отсега нататък Танус си е спечелил нов и силен неприятел.

Успях да удържа на обещанието си пред Лострис още същата вечер, когато проведохме генералната репетиция. Преди началото й намерих начин да оставя двамата влюбени насаме почти цял час.

В ограденото пространство около храма на Озирис, където щеше да се играе произведението ми, бях наредил палатки, които да служат като гримьорни за главните изпълнители. Умишлено избрах за палатката на Лострис място, малко встрани от останалите, допълнително скрито и от огромните колони, които подпираха покрива на храма. Докато аз стоях да пазя на входа й, Танус тихомълком се вмъкна под платнището от обратната страна.

Опитвах се да не подслушвам радостните им възгласи при първата прегръдка, нито нежното им гукане, сподавения смях или тихите пъшкания и въздишки при сдържаните милувки, които си заразменяха по-нататък. Макар и да знаех, че никога не бих се намесил, за да го предотвратя, бях убеден, че те няма да отидат твърде далеч. Доста по-късно и Лострис, и Танус ми го потвърдиха. В деня на сватбата си господарката ми е била все още девствена. Ако някой от нас само знаеше колко близо е този сватбен ден, чудя се как ли щяхме всички ние да се държим в този миг.

Макар много добре да знаех, че с всяка минута, прекарана от двамата сами в палатката, се увеличава опасността за всички ни, не ми даваше сърце да ги разделя. Колкото и да ме пареше гърбът от камшика на Расфер, колкото и в блатото на душата ми, където се мъчех да скрия своите долни мисли и инстинкти, да гореше завистта ми към влюбените, пак ги оставих заедно доста по-дълго, отколкото трябваше.

Така и не чух господаря Интеф. Той винаги искаше сандалите му да са от най-мека ярешка кожа, така че да приглушават стъпките му. Движеше се безшумно като сянка и немалко придворни или роби са опитвали камшика на Расфер или смъртоносния му клуп заради непредпазливите слова, които са изпуснали из залите и коридорите на двореца при призрачните скитания на господаря. С годините аз самият бях развил някакъв инстинкт, който ми позволяваше повечето пъти да усетя присъствието му, преди да се е показал от тъмното. Тази вечер обаче ме изненадаха. Обърнах се, а господарят ми вече беше само на няколко крачки от мен — високата му, слаба фигура като смъртоносна кобра се промъкваше между колоните.

— Господарю Интеф! — извиках аз толкова високо, че сам се стреснах от гласа си. — Каква чест е за нас да присъстваш на репетицията. Ще ти бъда дълбоко признателен за всякакви съвети и предложения… — говорех каквото ми дойдеше на ума, за да прикрия смущението си и да предупредя влюбените в палатката зад мен.

И в двете успях повече, отколкото сам очаквах. Двамата се разделиха бързо, стреснати от неочаквания гост, и аз усетих как въздухът под краката ми леко се раздвижва, когато Танус вдигна и пусна платнището, за да се скрие там, откъдето се беше появил.

Във всеки друг момент господарят Интеф щеше да разбере измамата, която, да си призная, беше доста неумела. Беше способен да чете по лицето ми със същата лекота, с която аз чета йероглифите по стените на храмовете или своите излияния върху този папирус, и никога не бих успял да прикрия нещо от него, но онази вечер той беше заслепен от гняв и беше дошъл само да ме смъмри за поредното ми провинение. В държанието му обаче непознатият не би открил злобата, която го гризеше отвътре. Господарят ми е най-опасен точно когато говори мило и раздава усмивки.

— Скъпи Таита — почти шептеше той. — Какво чуват ушите ми? От първото действие на утрешното представление си отменил сцените, които наредих да бъдат включени. Никога не би ми минало през ума, че можеш да се покажеш толкова самонадеян. И ето, че бих целия този път в жегата само да се уверя със собствените си очи, дали наистина е така.

Знаех, че е безсмислено да се правя на неразбрал и смирено склоних глава, опитвайки се да изглеждам дълбоко разочарован.

— Грешиш, господарю. Не съм аз този, който нареди да се извършат въпросните промени. Беше Негово Светейшество, главният жрец в храма на Озирис…

Но той не ме изслуша докрай.

— Да, разбира се, че е бил той, но не и преди ти да го подкокоросаш. Мислиш, че не сте ми ясни двамата с този дърт фъфльо? През целия му живот не му е хрумнало нещо по-оригинално, докато при теб е точно обратното.

— Господарю! — не се съгласявах аз.

— Какво измисли този път? Пак ли някой от онези сънища, които боговете ти пращат точно когато най-много ти изнася? — попита господарят ми, а тихият му глас ми напомни за шумоленето на свещените кобри, изпълващи целия храм.

— Господарю! — правех се на невинен, макар че на лековерния жрец бях пробутал тъкмо историята за това, как самият Озирис, приел образа на черен гарван, ме е посетил в съня ми, за да се жалва от проливането на кръв в храма му.

Жрецът не беше обелил и дума против реалистичната сценка, която господарят Интеф искаше да вмъкне в представлението, за да зарадва фараона. Реших да прибягна до сънищата едва след като разбрах, че за нищо на света не бих могъл да разубедя господаря си. Би ми било направо непоносимо да участвам в ужасиите, които той беше заповядал да се извършат в първото действие. Разбира се, знам, че някои дивашки народи на изток извършват човешки жертвоприношения пред боговете си. Чувал съм за каситите, които живеят между Тигър и Ефрат, че имали обичай да хвърлят новородени в горящи пещи. Хора, пътували с търговските кервани из онези далечни страни, са ми разправяли за жестокостите, които се извършвали в името на божествата, като например избиването на девици с надеждата за добра реколта или обезглавяването на военнопленници пред статуята на триглавия им бог.

Но ние, египтяните, сме цивилизован народ и почитаме богове, въплъщаващи мъдростта и справедливостта, а не кръвожадни чудовища. Бях се опитал да убедя в това господаря си. Посочих му, че досега един-единствен път фараон е извършил човешко жертвоприношение: когато в храма на Сет Менотеп1 е прерязал гърлата на седемте разбунтували се принца и е разсякъл на парчета телата им, за да ги изпрати до управителите на всяка от номите като предупреждение. Историята още помнеше, и то с отвращение това деяние. Менотеп и до днес е известен като „Кървавият цар“.

— Но това не е човешко жертвоприношение — възрази господарят ми. — А просто екзекуция на човек, който си я заслужил, само че извършена по различен начин. Не можеш да отречеш, скъпи Таита, че смъртното наказание винаги е било съставна, и то твърде важна част в нашето правосъдие. Тод е крадец. Взимал е от царската хазна и затова трябва да умре, дори само като назидание за останалите.

• Предыдущая
• 19/80
• Следующая