Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 7

• Предыдущая
• 7/89
• Следующая

— Яхтата ви е превъзходна, капитане — възкликна той, което бе все едно да кажеш на някоя майка, че бебето й е красиво.

— Никак не е лоша.

— Колко е дълга — четирийсет и четири-пет фута, нали?

— Четирийсет и пет — отговорих аз, харесвайки го още повече.

— Джими ще ви казва накъде да се движите — съобщи ми Матерсън. — Ще изпълнявате неговите заповеди.

— Чудесно — казах аз, а Джими леко се изчерви.

— Не заповеди, мистър Флечър, просто ще ви казвам накъде искаме да се движим.

— Чудесно, Джими, ще ви закарам, където трябва.

— След като се отдалечим от острова, поемете право на запад.

— И докъде на запад възнамерявате да стигнем? — попитах аз.

— Искаме да плаваме по протежение на африканския бряг — намеси се Матерсън.

— Прекрасно — рекох аз, — всичко е много добре. Но не са ли ви казвали, че там не постилат червено килимче за неканени гости?

— Ние ще плаваме далеч от бреговата линия.

Замислих се за миг, колебаейки се дали да не обърна назад към Адмиралтейския кей и да стоваря на брега цялата банда.

— Къде искате да отидете — на север или на юг от устието на реката?

— На север — отговори Джими, което промени намерението ми. На юг от реката граничарите патрулираха с хеликоптери и охраняваха много зорко териториалните си води. В никакъв случай не бих тръгнал натам.

На север крайбрежната охрана беше почти никаква. В Зимбала имаше един-единствен катер, но когато двигателите му бяха наред, което рядко продължаваше през цялата седмица, тогава пък екипажът му беше мъртвопиян от смъртоносната палмова ракия, която варяха местните жители по крайбрежието. Когато и екипажът, и двигателите бяха във форма, те не можеха да вдигнат повече от петнайсет възела, а „Танцуващата по вълните“ развиваше двайсет и два възела, когато си поискам.

Другият коз, с който разполагах, бе, че аз можех да прекарам „Танцуващата“ през лабиринта от крайбрежни рифове и островчета посред нощ и по време на страховития мусон, а пък от опит знаех, че капитанът на катера избягва подобни силни усещания. Даже и посред бял ден и при пълно безветрие той предпочиташе тишината и спокойствието на залива Зимбала. Чувал бях, че понася тежко морската болест и че е все още на сегашната си длъжност само защото е далеч от столицата, където, бидейки член на правителството, е бил замесен в някакъв неприятен инцидент, свързан с изчезването на големи суми от чуждестранните парични помощи.

Но ако питаха мен, той беше най-подходящият за заеманата длъжност.

— Добре — съгласих се аз, обръщайки се към Матерсън. — Но се страхувам, че това, което искате от мен, ще ви струва още по двеста и петдесет долара на ден — заради риска.

— Подозирах, че ще поискате още — тихо каза той.

Направих завой и насочих „Танцуващата“ към прозрачните води в Падината на стридите.

Утрото бе ясно, с отлична видимост, а от неподвижните облаци високо в небето се процеждаха дълги струйки в ослепително бяло, бележещи точно местоположението на всяка група островчета.

Тържественият ход на понеслите се през океана пасатни ветрове спираше пред издигащия се като крепост африкански континент, където силата им утихваше. Приближавахме се към крайбрежния проток, където яростта на вятъра бе най-силна, а бледозелената вода потъмняваше от мощните му пориви, вдигащи по повърхността й белите гребени на вълните. „Танцуващата“ умираше за тия води, защото тук можеше да се мята на воля и да подскача нависоко.

— Търсите ли нещо по-точно, или просто наблюдавате? — небрежно попитах аз и Джими се извърна, готов да ми каже всичко. Целият беше настръхнал от вълнение, а сивите му очи святкаха, докато се готвеше да заговори.

— Просто наблюдаваме — изпревари го Матерсън с глас, в който се усещаше недвусмислено предупреждение, и Джими затвори устата си.

— Познавам добре тукашните води. Знам всеки остров и всеки риф. Бих могъл да ви спестя доста време — а и малко пари.

— Много мило от ваша страна — поблагодари ми Матерсън с нескрита ирония. — Но мисля, че ще се справим.

— Парите са си ваши — свих рамене аз, а Матерсън погледна към Джими, кимна с глава да го последва и тръгна към каютата. Двамата застанаха до перилата на кърмата и Матерсън му заговори приглушено, но доста настоятелно в продължение на две минути. Видях, че Джими силно почервеня, а изразът му на смущение премина в хлапашко цупене, от което заключих, че го хокат по въпроса за секретността и сигурността.

Когато се върна на мостика, той кипеше от гняв и за първи път забелязах колко волева брадичка има. Реших, че не е само едно хубаво момче.

Следвайки очевидно заповедите на Матерсън, биячът Гътри излезе от каютата и обърна с лице към мостика големия тапициран стол. Разположи се на него, но дори и в спокойно положение в израза му се усещаше нескрита жестокост като у полегнал леопард. Загледа се към нас, провесил единия си крак върху страничната облегалка и сгънал в скута си лененото сако, в чийто джоб имаше нещо тежко.

„Голяма веселба, няма що“, подсмихнах се аз и поведох „Танцуващата“ между островите, промъквайки се по бистрите зелени води, под чиято повърхност се спотайваха мрачно рифовете, приличащи на зли чудовища. Посипаните с коралови песъчинки острови се белееха ослепително като снежни преспи, а над красящата ги тъмнозелена растителност се извисяваха изящните стебла на палмите, чиито върхове се поклащаха от слабите напъни на пасата.

Денят ми се стори много дълъг, докато криволичехме напосоки, а аз се опитвах да разгадая каква е целта на експедицията. Но Джими стискаше мрачно устни, все още измъчван от укорите на Матерсън. От време на време ми казваше да променя курса, след като му показвах къде се намираме върху голямата флотска карта, която измъкна от торбата си.

Въпреки че върху картата му нямаше нищо отбелязано, след като я разгледах тайничко, успях да разбера, че за нас представлява интерес районът от петнайсет до трийсет мили северно от река Ровума и на около шестнайсет мили навътре в морето. Район, в който имаше може би триста острова, вариращи по големина от няколко акра до десетки квадратни мили — доста огромна купа сено, в която трябваше да намерим неговата игла.

Чувствах се напълно добре, че мога да стоя на мостика на „Танцуващата“ и да се плъзгам безшумно по морските вълни, усещайки под себе си моята любимка и наблюдавайки оживлението на морските животни и птици.

Скалпът на седящия на стола Майк Гътри бе започнал да прозира през рехавото покритие от коса като ивици от яркочервена неонова светлина.

„Дано се свариш, копеле мръсно“, рекох си със задоволство и не намерих за нужно да го предупредя за тропическото слънце, преди да се оттеглим за почивка на свечеряване. На следващия ден той се свиваше от болки и бе намазал подутото си и зачервено лице с някакъв мехлем, а на главата си беше сложил широкопола платнена шапка, но физиономията му лъщеше като прожектора на презокеански кораб.

На следващия ден към обяд вече бях се отегчил. Джими почти не говореше и макар че доброто му настроение бе започнало да се връща, той толкова се престараваше с мерките за сигурност, че даже се замисли в продължение на трийсет секунди, преди да приеме предлаганото му от мен кафе.

Не че толкова ми се ядеше риба, ами просто за да направя нещо, аз отстъпих щурвала на Джими, щом видях ескадрата от риба луна, подгонила огромния пасаж от сардини пред нас.

— Просто поддържай същия курс — разпоредих се аз и се спуснах към каютата. Гътри ме следеше внимателно, облещил подутото си мораво лице, докато аз надничах в каютата и наблюдавах Матерсън, който бе отворил барчето и си сипваше джин с тоник. При положение че получавах седемстотин и петдесет на ден, реших да не се правя на стиснат. От два дена не беше си показвал носа от каютата.

Пристъпих към шкафчето с принадлежности и измъкнах две блесни. Когато пресякохме дирята на пасажа, улових една риба луна и я измъкнах, докато тя се мяташе, проблясвайки като злато на слънцето.

• Предыдущая
• 7/89
• Следующая