Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 57

• Предыдущая
• 57/89
• Следующая

Когато се върнах, Чъби слагаше клонки в огъня и се опитваше да го разпали. Вдигна очи към мен и потвърди прогнозата ми:

— Времето ще се развали.

— Какви са предвижданията ти, Чъби?

— Барометърът е паднал до 28,2, но към обяд ще се разбере — сви рамене той и се зае отново да духа сърдито огъня.

Времето беше повлияло и на Шери. Косата на слепоочията й бе овлажняла от пот и докато сменях превръзките й, тя ми се сопна сърдито, но само след няколко минути, когато се преобличах, застана зад мен и допря буза до голия ми гръб.

— Извинявай, Хари, тая сутрин е толкова влажно и душно — каза тя и ме зацелува по гърба, прокарвайки език по широкия белег от заздравялата рана. — Прощаваш ли ми? — попита тя.

Същата сутрин Чъби и аз се гмурнахме във вира в единайсет часа. Бяхме прекарали под водата трийсет и осем минути, без да открием нищо, което да представлява интерес, когато чух тенекиеното „тин! тин! тин!“ да се разнася по водата. Застанах на място и се заслушах, забелязвайки, че Чъби също бе застанал неподвижно. Звукът се разнесе пак, повторен три пъти.

Горе на повърхността Анджело бе потопил половината от трифунтовата желязна релса във водата и ни даваше сигнал да се връщаме, удряйки по нея с чук.

Дадох знак с разтворена ръка, означаващ „прекратяваме“, и двамата с Чъби започнахме да се издигаме веднага нагоре.

Щом се покатерихме в лодката, попитах нетърпеливо:

— Какво има, Анджело? — в отговор той ми посочи към морето отвъд назъбения и неравен гръб на рифа.

Свалих маската и примигнах с очи, мъчейки се да погледна в далечината, след като бях свикнал с ограничената видимост на морското дъно.

Той висеше притъмнял ниско над морето като тъмна черна черта, сякаш някой палав бог бе драснал с въглен линия през хоризонта. Още докато го следях с поглед, стори ми се, че се увеличава — простирайки се по-нашироко в бледата синева на небето и притъмнявайки все повече, докато се надигаше от морето. Чъби подсвирна тихо и поклати глава.

— Ето че идва Лейди С, мой човек, и страшно се е разбързала.

Скоростта на носещия се ниско мрачен ураган беше страховита. Той се надигна, закривайки небето с траурна завеса, а когато Чъби пое на пълен ход към протока, първите стремително носещи се облаци закриха слънцето.

Шери дойде да седне до мен на седалката и ми помогна да разкопчея ремъците на мокрия гумен костюм.

— Какво става, Хари? — попита тя.

— Лейди С — отвърнах й аз. — Ураган като онзи, който е унищожил „Утринна светлина“. Ето че пак се появи — завърших аз, а Анджело взе спасителните пояси от носа и ни даде по един. Намъкнахме поясите, притиснати един до друг, и го гледахме как се приближава с всяващо ужас величие, надвивайки слънцето, променяйки високия небесносин купол в нисък сив покрив от противни, бързо носещи се облаци.

Движехме се с пълни сили пред урагана, напускайки протока и измъквайки се през крайбрежните води към закритието на заливчето. Лицата на всички бяха извърнати към идещия ураган, а сърцата ни се свиваха от обхваналото ни чувство за пълна безпомощност пред страховитата му мощ и ярост.

Когато стигнахме залива, предните облаци преминаха над главите ни и наоколо веднага се спусна полумрак, предвещаващ настъпващия ужас. Под облаците се простря пелена от студен влажен въздух. Тя премина над нас и ние потръпнахме от неочаквания спад на температурата. Виещият вятър ни връхлетя, превръщайки въздуха в смесица от пясък и шибащи струи вода.

— Моторите — изрева Чъби, щом лодката се блъсна в брега. Двата нови двигателя „Евинруд“ представляваха половината от спестяванията му за цял живот и разбирах загрижеността му.

— Ще ги вземем с нас — викнах аз.

— А лодката? — настояваше Чъби.

— Ще я потопим. Ще остане върху пясъка на дъното.

Докато Чъби и аз сваляхме моторите, Анджело и Шери разгънаха платнището върху откритата лодка, за да покрият надеждно оборудването ни, а после се заеха да привързват с найлонови въжета незаменимите водолазни апарати и непромокаемите куфарчета с лекарствата и инструментите.

После, когато Чъби и аз нарамихме двата тежки двигателя, Анджело изчака вятърът да избута лодката към средата на залива, където измъкна отводнителните тапи и тя незабавно се напълни с вода. Полудялото от вятъра море я обърна настрани и тя потъна бързо на двайсет фута дълбочина.

Анджело се върна на брега, плувайки с мощен страничен кроул, а вълните заливаха главата му. Когато стъпи на брега, Шери и аз почти бяхме стигнали най-близките палми.

Превит на две под товара, погледнах назад. Чъби се влачеше след нас. Той също се мъчеше с втория мотор, превит като мен под тежестта на метала и залитайки сред пясъчната вихрушка, стигаща до кръста. Анджело се отръска от водата и забърза след Чъби.

Когато навлязохме между дърветата, те ни следваха наблизо. Ако бях се надявал, че тук ще намерим закрила, значи съм бил глупак, защото след неприятните преживявания сред откритото пространство сега вече ни дебнеше наистина смъртна опасност.

Мощните ветрове на урагана бяха разлюлели палмите в лудешки танц. Наоколо се носеше оглушителен рев, чиято мощ направо зашеметяваше. Високите гъвкави стебла на палмите се превиваха бясно, а вятърът чупеше клоните им и ги запокитваше сред мъглата от пясък и пороен дъжд като огромни безформени птици.

Движехме се в индийска нишка по една от неясно очертаните пътеки, водени от Шери, която бе закрила главата си с две ръце, а аз едва сега оцених оскъдната защита, осигурявана ми от големия лъскав мотор върху рамото ми, защото над главите на всички ни надвисваше нова опасност.

Огъващият високите петдесет фута палми вятър късаше от върховете им кокосови орехи с твърда като желязо черупка. Големи колкото топовни гюлета и почти толкова опасни, те ни обсипваха като истински бомби, докато бягахме. Един орех попадна върху мотора на гърба ми с удар, който ме накара да залитна, а друг тупна до пътеката и при повторния отскок се блъсна в глезена на Шери. Макар силата от падането да бе намаляла, той все пак я събори и тя се затъркаля по пясъка като поразена от тежка карабина газела. Когато се изправи на крака, Шери куцаше тежко, но се впусна напред под смъртоносната градушка от кокосови орехи.

Почти бяхме стигнали седловината между хълмовете, когато вятърът започна да връхлита още по-силно. Чувах все по-злобния му писък над главите ни, докато се носеше бясно между дърветата като някакъв див звяр.

Мощният порив спусна върху ни нова пелена от пясък и когато погледнах напред, видях, че първата пречупена палма започва да пада.

Видях как дървото се прегъна неуверено, изтощено от усилията си да се съпротивлява на вятъра и как пръстта около основата му се разхвърча във въздуха, щом корените му се изтръгнаха от песъчливата почва. Докато падаше, стеблото набираше скорост и описвайки страховита дъга като секирата на палач, се строполи към нас. Шери бе на петнайсет крачки пред мен, едва започвайки да се изкачва по стръмното на седловината и все още стискайки главата си с ръце. Вървеше наведена, следейки почвата под краката си.

Движеше се по посока на падащото дърво и ми се стори безкрайно дребна и крехка пред огромния дънер на сгромолясващата се палма. Ако попаднеше върху нея, огромната тежест щеше да я смаже.

Извиках й, но въпреки че бе толкова наблизо, тя не можа да ме чуе. Ревът на вятъра сякаш бе погълнал всичките ни сетива. Високият гъвкав дънер на палмата падаше надолу, а Шери тичаше към него. Освободих се от мотора, тръсвайки го на земята, и се впуснах напред. Но едва тогава разбрах, че няма да мога да я настигна навреме, и се хвърлих напред по корем, протягайки колкото е възможно дясната си ръка. Блъснах петата на Шери в другия й крак, който бе вдигнала във въздуха. Наученото на игрището за ръгби ми помогна да я съборя. Падна право по очи и зарови лице в пясъка. Докато лежахме проснати, палмата рухна. Разнеслият се ужасен грохот надви дори воя на вятъра, а мощният сблъсък със земята отекна в тялото ми и аз подскочих, а зъбите ми изтракаха.

• Предыдущая
• 57/89
• Следующая