Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 55
- Предыдущая
- 55/89
- Следующая
Щом главите ни изскочиха над водата, изплюх шнорхела и изкрещях:
— Чъби! Бързо!
Лодката беше на около петдесет ярда от нас, но двигателят й не спираше да работи и Чъби бързо направи обратен завой. Щом лодката се насочи към нас, той предаде управлението на Анджело и пропълзя напред към носа. Надвеси се над нас като някакъв огромен кафяв великан.
— Огненият корал, Чъби — викнах аз. — Много е зле. Изтегли я!
Чъби се наведе през борда, хвана ремъците на врата й и я измъкна рязко от водата. Шери увисна в едрите му кафяви лапи като давещо се котенце.
Измъкнах се от ремъците и оставих апарата за гмуркане във водата, за него щеше да се погрижи Анджело. Когато се покатерих през борда, Чъби беше я положил върху дъното на лодката и беше се надвесил над нея, задържайки я с ръце, за да не се движи, и я успокояваше, а тя стенеше и хлипаше от болка.
Открих подвижната аптечка под купа багаж на носа, но чувайки стенанията на Шери зад себе си, толкова се разбързах, че пръстите ми никак не ме слушаха. Отчупих връхчето на ампула с морфин и напълних спринцовка за еднократна употреба с прозрачната течност. Но безпокойството ми вече се примесваше с гняв.
— Глупаво момиче — скарах й се аз. — Откъде ти дойде тая щурава идея, сякаш си някаква малоумница?
Не можеше да ми отговори, защото посинелите й устни трепереха силно и се давеше от слюнките си. Хванах с два пръста кожата на бедрото й и забих иглата. Продължавах да нареждам сърдито.
— Огнен корал! Боже мой, ти не разбираш нищо от шибаните мешести. Всяко хлапе на острова знае какво е огненият корал.
— Не си го помислих, Хари — болезнено изпъшка тя.
— Не си го помислила… — повторих аз, а болките й още повече ме ядосваха. — Аз пък не мисля, че ти изобщо имаш нещо в главата си, с което да мислиш, защото мозъкът ти е като на пиле.
Извадих иглата и затършувах в аптечката за обезболяващия спрей.
— Ще взема да ти нашаря задника, щом си такава…
Чъби вдигна очи към мен.
— Хари, ако кажеш на мис Шери още една подобна дума, Бога ми — ще взема да ти счупя главата, ясно ли ти е?
Останах леко изненадан, но ми беше ясно, че ще го направи. Бях го виждал вече да чупи глави и знаех, че е нещо, от което трябва да се пазя, та затова му казах:
— Вместо да ми държиш речи, защо не се заемеш с проклетата си лодка и да ни върнеш на острова.
— Дръж се внимателно с нея, мой човек, защото така ще ти нашаря задника, че ще ти се прииска ти да си седнал на огнения корал вместо нея, разбра ли?
Не обърнах внимание на заплахите му, а напръсках със спрея грозно подулите се червени ивици, за да успокоя болките от възпалената кожа. После я вдигнах на ръце и я държах така, докато морфинът не почна да действа на острите болки от спарването, а Чъби пое курс към островчето.
Когато отнесох Шери до пещерата, тя бе вече полуупоена от лекарството. Останах до нея през цялата нощ, опитвайки се да облекча треската и обилното изпотяване, причинени от опасното отравяне. Веднъж проплака и прошепна в полусън:
— Извинявай, Хари. Не знаех. За първи път се гмуркам в коралови води. Не го разпознах, че е огнен корал.
Чъби и Анджело също не заспаха. Чувах гласовете им да мърморят край огъня, а на всеки час някой от двамата се прокашляше пред входа на пещерата, преди да попита разтревожено:
— Как е тя, Хари?
На сутринта Шери беше се преборила с най-опасните последици от отравянето и подутините от опарването бяха се смалили, превръщайки се в неприятен обрив от мехури. Трябваше да изминат обаче още трийсет и шест часа, през които никой от нас не прояви желание да отидем отново до вира сред рифовете, а после пък вълнението беше доста силно. Налагаше се да изчакаме още един ден.
Скъпоценните часове минаваха неусетно. Представях си как „Мандрейк“ напредва безмилостно, защото бях видял, че е бърза и мощна яхта, а всеки изгубен ден топеше преднината, на която бях разчитал.
На третия ден потеглихме отново към дълбокия вир. Беше ранен следобед и ние решихме да си опитаме късмета във водите на протока, впускайки се срещу първите вълни на прилива и плъзгайки се на сантиметри край острите коралови зъбери.
Шери все още беше в немилост и тъй като ръцете й бяха увити в превръзки с риванол, оставихме я в лодката да прави компания на Анджело. Чъби и аз се гмурнахме заедно, спускайки се бързо и задържайки се над поклащащите се върхове на бамбука, колкото да оставим първия сигнален балон. Бях решил, че трябва да претърсим внимателно дъното. Разделих цялото пространство на квадрати, бележейки ги с надутите с въздух балони, които привързвах с тънко найлоново въже към водораслите.
Работихме около час и не открихме нищо, което да прилича на останки от корабокрушение, макар че имаше много грамади от корал, покрити с водорасли, които си заслужаваха по-подробно проучване. Отбелязах местата им върху привързаната за бедрото ми плочка от аспид.
След час нивото на кислорода в двойните ни бутилки от по деветдесет кубически фута бе намаляло обезпокоително. Чъби имаше нужда от повече въздух, защото бе доста по-едър от мен, а пък и правеше повече излишни движения, така че редовно проверявах манометъра му.
Поведох го нагоре, спазвайки особено внимателно всички изисквания за понижаване на налягането, макар че Чъби беше както винаги нетърпелив. Той никога не беше виждал, за разлика от мен, водолаз, който излиза от водата толкова бързо, че кръвта във вените му почва да кипи като шампанско. Последвалите гърчове могат да го парализират завинаги, а проникналите в мозъка газови мехури могат да доведат до непоправими увреждания.
— Открихте ли нещо? — извика Шери веднага щом се показахме на повърхността, а аз й дадох знак с палеца надолу, докато плувахме към лодката. Изпихме по чаша кафе от термоса и аз изпуших една от местните пури, докато си почивахме и бъбрехме. Струва ми се, че всички бяхме леко разочаровани задето не открихме веднага нещо, но продължавах да поддържам духа на всички, обещавайки, че скоро ще направим първото си откритие.
Двамата с Чъби сменихме клапаните за вдишване на току-що заредените с кислород бутилки и се спуснахме отново. При второто ни спускане щяхме да работим само четирийсет и пет минути на дълбочина от сто и трийсет фута, защото ефектът от разтварянето на газовете в кръвта се акумулира и при повторно гмуркане надълбоко опасността е много по-голяма.
Проправяхме си внимателно път през горичките от бамбук и пръснатите коралови могили, оглеждайки падините и пролуките между тях, спирайки се начесто, за да отбелязваме местата на интересните образувания, а после продължавахме отново напред и назад по означените със сигнални балони очертания.
Изминали бяха четирийсет и три минути и аз погледнах към Чъби. На него не му ставаше нито един от костюмите, с които разполагахме, така че се гмуркаше гол, с изключение на вехтите черни вълнени плувки. Както се провираше през гъсталака, той ми приличаше на някой от делфините, с които бях приятел, само че не бе грациозен като тях. Усмихнах се при мисълта за делфините и се готвех да се обърна, когато случайно проникнал през водата лъч светлина заблестя върху някакъв бял предмет на дъното под Чъби. Доплувах бързо дотам и заразглеждах белеещия се предмет. В първия миг реших, че е парче от мидена черупка, но после забелязах, че е прекалено дебел и с правилни очертания. Спуснах се по-близо до него и видях, че е забит в пласт от полуразложили се вътрешности на корал. Напипах закачената на пояса ми малка кама, измъкнах я от калъфката й и откъртих буцата корали, в която стърчеше здраво срасналия се бял предмет. Буцата тежеше около пет фунта и аз я пъхнах във висящата на рамото ми мрежеста торбичка.
Чъби ме следеше с поглед и аз му дадох знак да излизаме.
— Нещо ново? — извика веднага Шери, щом изплувахме. Явно беше дяволски изнервена, че е принудена да не напуска лодката. Ядосваше се и губеше търпение — но нямаше да й позволя да влезе във водата, докато не зараснеха опасните рани по ръцете и бедрата й. Знаех колко лесно могат да се инфектират при тукашните условия откритите рани и затова продължавах да й давам антибиотици, стараейки се да й осигуря пълно спокойствие.
- Предыдущая
- 55/89
- Следующая
