Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 45
- Предыдущая
- 45/89
- Следующая
Съзнанието ми се проясни, но бузата ми беше изтръпнала и усещах главата си като празен балон. На предната седалка седяха трима, а двамата отзад ме подпираха с раменете си. Всичките дишаха запъхтяно, а седналият до шофьора разтриваше внимателно шията и брадата си. Седящият вдясно от мен беше ял чесън и пръхтеше тежко, докато ме пребъркваше за оръжие.
— Трябва да ти кажа, че в устата ти отдавна е умряло някакво животинче, но още ни си го изплюл — рекох му аз с надебелял език и остра болка в главата, но усилието ми не си струваше труда. По нищо не личеше, че ме е чул, и продължаваше упорито да ме пребърква. Накрая любопитството му се успокои и аз се заех да оправя дрехите си.
В продължение на пет минути пътувахме мълчаливо, следвайки реката по посока на Хамърсмит, а когато всички успокоиха дишането си и опипаха раните си, шофьорът каза:
— Виж какво, Мани иска да говори с теб, но каза, че не е чак толкова наложително. Просто му е любопитно. Каза също, че ако се опъваш много, няма какво толкова да му мислим, ами просто да приключим с теб и да те хвърлим в реката.
— Любезно момче си е Мани — обадих се аз.
— Млъкни! — ревна шофьорът. — Така че всичко зависи от теб самия. Дръж се прилично и ще поживееш още малко. Доколкото знам, ти си бил голяма работа някога, Хари. Очаквахме, че ще се появиш, след като Лорна не успя да се справи с теб на острова — но дявол те взел, изобщо не очаквахме, че ще почнеш да маршируваш нагоре-надолу по „Кързън стрийт“, сякаш си от духовия оркестър. Мани не можеше да го повярва и каза: „Това не може да е Хари. Освен ако съвсем не е оглупял.“ Просто му стана тъжно. „Колко низко са паднали храбрите. Но не го разгласявайте по улиците на Ашкелън“, завърши той.
— Това беше от Шекспир — обади се вмирисаният на чесън.
— Млъкни — заповяда му шофьорът и продължи. — Мани се натъжи, но не чак толкова, че да се разплаче или нещо подобно, нали се сещаш.
— Сещам се — измънках аз.
— Млъкни — сряза ме шофьорът. — Мани ни каза: „Не го правете тук. Просто го проследете до някое тихо местенце и го хванете. Ако се държи спокойно, доведете го при мен, за да си поговорим, но ако се държи невъзпитано, хвърлете го в реката.“
— Миличкият ми Мани. Винаги си е бил мекосърдечен, пустото му дяволче.
— Затваряй си устата — ревна шофьорът.
— Нямам търпение да го видя отново.
— Просто стой мирно и спокойно, пък може и да имаш късмет.
През цялата вечер си стоях така, както ми каза, докато се движехме по шосе М4 и се носехме бързо на запад. Когато навлязохме в Бристол, бе вече два часът през нощта. Заобиколихме града и поехме по шосе А4 към Ейвънмът.
Сред по-малките съдове в пристанището се извисяваше и една голяма моторна яхта. Тя бе привързана към кея и подвижното й мостче беше спуснато. Върху кърмата и носа й беше изписано името „Мандрейк“. Стоманеният корпус на океанската яхта беше боядисан в синьо и бяло, което още повече подчертаваше изящната й конструкция. Съдейки по външния й вид, реших, че е бърза и сигурна във водата, а пробегът й вероятно й позволяваше да достигне, която и да е точка на света. Изобщо, играчка за богаташи. По мостика се движеха хора, повечето от илюминаторите бяха осветени и очевидно яхтата беше готова да отплава.
Придружителите ми ме обградиха от всички страни, докато преминавахме тясното пространство до подвижното мостче. Роувърът даде заден ход, направи кръг и си замина, а ние стъпихме върху палубата на „Мандрейк“.
Големият салон на яхтата бе обзаведен прекалено изискано за човек с вкуса на Мани Ресник, за което беше се погрижил или предишният й собственик, или пък професионален аранжор. Целият под беше покрит с тъмнозелен мокет, мебелите бяха от тъмно тиково дърво и лачена кожа, а обстановката се допълваше от подходящи плюшени завеси и маслени картини така, че да бъдат в тон с всичко останало.
Яхтата струваше поне половин милион лири и предположих, че е взета под наем. Мани вероятно беше я наел за шест месеца и бе сложил екипаж от свои хора, защото никога не бях чувал Мани Ресник да е човек, който разбира от далечни плавания.
Докато чакахме в обширния салон, скупчени в мрачно мълчание, чух непогрешимия звук при прибирането на подвижното мостче и дрънченето на котвената верига. Грохотът на машините нарастваше непрекъснато и през илюминаторите на салона се замяркаха бързо светлините на пристанището, докато се измъквахме към изхода му и навлизахме в развълнуваните води на устието на река Севърн.
Разпознах кулите с фаровете при връх Портишийд и залива Ред Клиф в мига, в който „Мандрейк“ зави и пое надолу по реката край Уестън на Меър и Бери към открито море.
Най-после се появи и Мани, облечен в син копринен халат и с все още сънено лице, но къдриците му бяха старателно сресани. Изгледа ме алчно, без да спира да се хили.
— Хари — започна той, — нали ти казах, че пак ще се върнеш.
— Здравей, Мани. Не мога да кажа, че съм очарован.
Подсмихна се самодоволно и се извърна към последвалата го в салона жена. Тя беше старателно гримирана и всяко косъмче в сложната й прическа беше на мястото си. Облечена бе в дълга бяла домашна роба, украсена с дантели по яката и маншетите.
— Предполагам, че се познаваш с Лорна, Лорна Пейдж.
— Следващия път, когато пращаш някого да ме прелъстява, Мани, опитай да намериш нещо по-изискано. С годините почвам да ставам все по-взискателен.
Очите й злобно блеснаха, но се насили да се усмихне.
— Как е яхтата ти, Хари? Хубавичката ти мила яхта, а?
— Не става за ковчег — отговорих й аз и се обърнах към Мани. — Какво ще правим, Мани, ще можем ли да се споразумеем?
Той поклати глава със съжаление.
— Мисля, че не, Хари. Бих искал да можем — наистина ми се иска, ако не за друго, то поне заради някогашното ни приятелство. Но не виждам как да стане. Първо, ти не можеш да ми предложиш нищо — а така сделка не се прави. Второ, знам, че си прекалено сантиментален. Ще развалиш всяка сключена помежду ни сделка по чисто емоционални причини. Не мога да ти имам доверие, Хари, няма да спреш да си мислиш за Джими Норт и за яхтата, ще си спомняш винаги за младата островитянка, която загина случайно. Ще си спомняш и за сестрата на Джими Норт, от която трябваше да се отървем…
Усетих скрита радост, че Мани явно не беше научил какво се случи на двамата главорези, които бе изпратил да се разправят с Шери Норт, и че тя си беше жива и здрава. Опитах се гласът ми да прозвучи искрено и убедително.
— Слушай, Мани, аз предпочитам да остана жив. Мога да забравя каквото и да е, ако трябва да го забравя.
Той отново се изсмя.
— Ако не те познавах толкова добре, можеше и да ти повярвам, Хари — поклати отново глава. — Съжалявам, Хари, няма да стане.
— Тогава защо си направи труда да ме докараш тук?
— Вече два пъти пращам хора, които да те премахнат, Хари. И в двата случая те не успяха да се справят. Този път искам да съм сигурен. Ще плаваме през наистина дълбоки води, преди да стигнем до Кейптаун, и съм решил да ти закача някои доста тежички железца на колана.
— Кейптаун ли? — попитах аз. — Значи си решил да търсиш лично „Утринна светлина“. Какво толкова интересно има в онова старо корито?
— Хайде сега, Хари. Ако не си знаел, нямаше да ми създаваш толкова неприятности — изсмя се той, а аз реших, че е най-добре да не им показвам, че не знам всичко.
— Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя дотам? — обърнах се към русокосата аз. — Морето е много голямо и повечето от островите си приличат. Според мен трябва да ме оставиш жив, за да се застраховаш по някакъв начин — настоявах аз.
— Съжалявам, Хари — Мани отиде до барчето от тиково дърво и месинг. — Ще пийнеш ли? — покани ме той.
— Скоч, ако може — рекох аз и той напълни чашата ми до средата, след което ми я донесе.
— И за да бъда съвсем откровен с теб, трябва да ти кажа, че го правя донякъде и заради Лорна. Огорчил си момичето, Хари, не знам защо — но тя настоятелно поиска да присъства, когато си кажем сбогом. Тя обича подобни забавления, нали скъпа, действат й възбуждащо.
- Предыдущая
- 45/89
- Следующая
