Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 40
- Предыдущая
- 40/89
- Следующая
Отказах се да ги гоня, обърнах се и побягнах обратно по алеята, ровейки в подгизналите ми джобове за ключовете на крайслера, но се сетих, че бях ги оставил върху масата в стаята на Джими.
Шери стоеше облегната на отворената врата на кухнята. Притискаше към гърдите си изгорената ръка, косата й беше в пълен безпорядък. Ръкавът на блузата й висеше откъснат при рамото.
— Не можах да го спра, Хари — изхлипа тя. — Опитах се, но не можах.
— Как е ръката ти? — попитах аз, забравяйки намерението си да преследвам спортната кола, щом видях окаяното й състояние.
— Опърлена е леко.
— Ще те заведа на лекар.
— Не. Не е необходимо — отказа тя, но усмивката й не можеше да скрие изкривеното й от болка лице. Качих се до стаята на Джими и взех от чантичката с медикаменти долоксен за успокояване на болките и могадон, от който щеше да заспи.
— Няма нужда — запротестира тя.
— Трябва ли да ти стисна носа и да те накарам да ги изпиеш? — попитах аз, а тя се усмихна, поклати глава и изгълта хапчетата.
— А ти вземи да се изкъпеш — рече тя, — целият си мокър — и аз изведнъж усетих, че съм вир-вода и че треперя от студ. Когато излязох от ваната и слязох долу в кухнята, тя беше вече полузамаяна от хапчетата, но беше направила кафе за двама ни, подсилено с малко уиски. Изпихме го, седнали един срещу друг.
— Какво искаха? — запитах аз. — Какво ти казаха?
— Мислеха, че зная защо Джими е бил на Сейнт Мери. Искаха да им кажа.
Замислих се върху думите й. Тревожеше ме мисълта, че нещо не е съвсем наред.
— Мисля, че… — гласът на Шери беше несигурен и тя залитна леко, докато се опитваше да стане. — Уха! Какво ми даде да пия?
Вдигнах я на ръце и тя запротестира неуверено, но аз я занесох до стаята й. Помещението беше украсено с весели тапети на розови цветя и по момичешки изпъстрено с разни басмички. Положих я върху леглото, свалих обувките й и я завих с юргана.
Шери въздъхна и притвори очи.
— Мисля, че не е лошо да те имам около себе си — прошепна тя. — Можеш да ми бъдещ много полезен.
Окуражен от думите й, седнах на края на леглото и я успокоявах да заспи, отмествайки косите й от челото и галейки лицето й. Кожата й беше топла и гладка като кадифе. Заспа само след минута. Изгасих лампата и понечих да си тръгна, но ми хрумна нещо много по-приятно.
Свалих обувките си и се мушнах под юргана. В съня си тя се извърна съвсем естествено и се сгуши в прегръдката ми, а аз я притиснах към себе си.
Усещането беше много приятно и скоро заспах и аз. Събудих се на разсъмване. Притиснала беше лицето си до врата ми, единия си крак и едната си ръка беше прехвърлила върху тялото ми, а меката й коса ме гъделичкаше по гърдите.
Без да я събуждам, се измъкнах от леглото, целунах я по челото, взех си обувките и се прибрах в стаята си. За първи път бях прекарал една цяла нощ с красива жена в прегръдките ми, без да й направя нищо, а само бях спал до нея. Умирах от гордост, че съм толкова целомъдрен.
Писмото лежеше, където бях го оставил, върху бюрото в стаята на Джими, и аз го прочетох още веднъж, преди да отида в банята. Написаното с молив в полето „Б. муз. Е. 6914/8/“ ме озадачаваше и не ми даваше мира, докато се бръснех.
Когато слязох на двора, за да видя какво е останало след неочаквано посетилите ни гости предишната вечер, дъждът беше спрял и облаците вече се разнасяха. Ножът лежеше в калта. Вдигнах го и го изхвърлих през живия плет. Влязох в кухнята, потрепвайки с крака и потривайки ръце, за да се стопля.
Шери беше започнала да приготвя закуската.
— Как е ръката ти?
— Боли ме — призна си тя.
— Ще спрем при някой лекар по пътя за Лондон.
— Откъде ти дойде на ума, че ще ходя до Лондон? — предпазливо попита тя, докато мажеше препечената филия с масло.
— Причините са две. Първата е, че не можеш да останеш тук. Ония чакали ще се върнат — тя ми хвърли бърз поглед, но не каза нищо. — Втората е, че ти ми обеща да ми помогнеш, а следата води към Лондон.
Не изглеждаше съвсем убедена, така че по време на закуската измъкнах писмото, което бях намерил в папките на Джими.
— Не разбирам каква е връзката — най-сетне продума тя и аз честно си признах:
— Нито пък аз — запалих първата си пура за деня и въздействието на тютюна беше почти чудотворно. — Но когато видях думите „Утринна светлина“, нещо ми щракна в ума… — замълчах. — Господи! Ето какво било. „Утринна светлина“! — припомних си откъслеците от разговора, воден под мостика на „Танцуващата по вълните“, които бяха стигнали до ушите ми през вентилатора на каютата.
„За да попаднем на утринната светлина, ние ще трябва да…“, спомних си ясния и нетърпелив глас на Джими. „Ако утринната светлина е там, където…“ Повторените още веднъж думи тогава бяха ме озадачили. Но бяха останали натрапчиво в паметта ми.
Започнах да обяснявам на Шери, но бях толкова развълнуван, че избълвах поток от неразбираеми съждения. Тя се изсмя, усещайки вълнението ми, но без да разбира за какво й говоря.
— Ей! — спря ме тя. — Не разбирам за какво ми говориш.
Почнах отначало, но се спрях по средата и я зяпнах мълчаливо.
— Сега пък какво ти има? — хем се забавляваше, хем пък нямаше търпение. — Ще ме накараш да полудея.
Грабнах вилицата пред себе си.
— Камбаната. Спомни си камбаната, за която ти говорих. Онази, която Джими измъкна при Топовния риф.
— Спомням си я, разбира се.
— Нали ти казах, че върху нея имаше надпис, полуизяден от пясъка?
— Да, продължавай нататък.
Започнах да пиша с вилицата върху маслото, използвайки го като плоча за писане: „VV N L…“ После нанесох изтритите от повърхността на бронза букви.
— Ето какво е било — казах аз. — Тогава не можах да разбера нищо, но сега… — бързо изписах всичките букви на „УТРИННА СВЕТЛИНА“.
Тя ме гледаше зяпнала, кимайки, докато всичко й стана ясно.
— Трябва да разберем нещичко за кораба с име „Утринна светлина“.
— Да, но как?
— Няма да е трудно. Знаем, че корабът е принадлежал на Източноиндийската компания… Трябва да е останал в архивите… на „Лойдс“… или пък в Търговската палата?
Тя грабна писмото от ръцете ми и го прочете отново.
— В багажа на доблестния полковник сигурно е имало само мръсни чорапи и стари ризи — смръщи нос тя и ми подаде обратно писмото.
— Останал съм без чорапи — подхвърлих аз.
Шери приготви куфара си, а аз с облекчение установих, че притежава рядкото качество да тръгва на път без много багаж. Докато товарех багажа в крайслера, тя отиде до наемателя на съседната ферма. Той щеше да наглежда къщата в нейно отсъствие и когато се върна, тя просто заключи кухненската врата и скочи в колата при мен.
— Странно — каза тя. — Имам чувството, че започваме много дълго пътуване.
— Няма да те разочаровам — предупредих я аз с похотлив поглед.
— В началото си мислех, че си благоразумен — тъжно рече тя, — но когато се държиш така…
— Ставам сексапилен, нали? — съгласих се аз и подкарах колата по алеята.
Лекар намерих в Хейуърдс Хийт. Ръката на Шери вече беше доста подута и по пръстите й висяха като маносани гроздови зърна плътни бели мехури, изпълнени с течност. Лекарят ги спука и превърза ръката й.
— Сега ме боли повече — промърмори тя, докато пътувахме на север. Седеше тихо, пребледняла от болката. Мълчах съчувствено, докато не навлязохме в покрайнините на големия град.
— Няма да е зле да решим къде да отседнем — предложих аз. — Някое удобно хотелче близо до центъра.
Тя ме погледна насмешливо.
— Предполагам, че ще ни бъде по-удобно и по-евтино, ако се настаним в двойна стая, нали?
Почувствах, че през корема ми мина топла и вълнуваща тръпка.
— Странното е, че ти го каза, защото тъкмо щях да ти го предложа.
— Знаех си, че щеше да ми го предложиш — засмя се тя за първи път от два часа насам. — Спестих ти труда — поклати глава, все още усмихвайки се. — Аз ще отседна при чичо ми. Той има свободна стая в апартамента си в Пимлико, а през една пряка се намира твоето хотелче. То е удобно и чисто — не можеш да намериш по-евтино.
- Предыдущая
- 40/89
- Следующая
