Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 35

• Предыдущая
• 35/89
• Следующая

Вдигнах Анджело на ръце и го понесох през кея, като не усещах почти никаква тежест. Закарах го в болницата, където се оказа, че е дежурен Макнаб.

— Дай му упоително и го остави да лежи през следващите двайсет и четири часа — разпоредих се аз, но Макнаб започна да протестира.

— Виж какво, дърта мръсна пияндуро — тихо рекох аз, — само ми дай повод и с удоволствие ще ти счупя главата.

Той пребледня толкова, че разкъсаните венички в носа и по бузите му изпъкнаха отчетливо.

— Чакай сега, Хари, приятелю — започна той. Пристъпих към него и той нареди на дежурната сестра да донесе лекарството.

Заварих Чъби да закусва и ми трябваше само минута, за да му обясня какво се е случило. Отидохме до крепостта с пикапа и Уоли Андрюс се зае веднага с нас. Захвърли настрани разните бланки с показания и други полицейски документи и се зае да ни помага, докато товарехме на пикапа полицейската екипировка за гмуркане, а когато се появихме на пристанището, половината от жителите на Сейнт Мери бяха образували безмълвна разтревожена тълпа и пристъпваха по кея. Някои бяха видели всичко, но нямаше човек, който да не е чул експлозията.

Докато пренасяхме леководолазната екипировка към старата лодка, мнозина ми изказаха съчувствията си.

— Някой да открие Фред Кокър — наредих им аз. — Предайте му да дойде веднага тук и да вземе чувал и кошница.

Хората тихо зашушукаха.

— Ей, мистър Хари, имаше ли някой на борда?

— Казах ви да повикате Фред Кокър — викнах аз и потеглихме с лодката към мястото на „Танцуващата“.

Уоли остана в лодката, а ние с Чъби се гмурнахме в мрачните води на пристанището.

„Танцуващата“ лежеше на дълбочина от четирийсет и пет фута с дъното нагоре, сигурно беше се преобърнала, докато е потъвала. Излишно беше да се безпокоим, че няма да можем да влезем вътре, защото корпусът й бе разкъсан по протежение на кила. Нямаше никаква надежда, че яхтата ще заплава някога отново.

Чъби остана при отвора в корпуса, а аз се вмъкнах вътре.

Онова, което бе останало от кубрика, беше изпълнено от гъмжащи пасажи риба. Рибите бяха лакомо възбудени, но когато видях с какво се хранят, гърлото ми се сви и едва не глътнах шнорхела на водолазния апарат.

Единственото, по което разпознах тялото на Джудит, бяха увисналите по парчетата месо парцали от зелен плат. Извадихме я на три основни части и я напъхахме в осигурения от Фред Кокър брезентов чувал.

Веднага се гмурнах обратно и се промуших през разбития корпус към помещението под кубрика, където продълговатите стоманени бутилки за газ все още стояха здраво на местата си.

Клапаните и на двете бяха отвити докрай и някой бе откачил маркучите им, за да може бутановият газ да изтече свободно.

Никога не бях изпитвал толкова силна ярост както тогава. И беше толкова силна, защото се подхранваше от мисълта за загубеното. „Танцуващата“ беше си отишла, а с нея и половината ми живот. Затегнах вентилите и свързах отново маркучите. Работата си беше лично моя — и с отмъщението щях да се разправям лично аз.

Когато тръгнах по кея към пикапа, единственото ми успокоение идеше от мисълта, че „Танцуващата“ беше застрахована. Щях да имам нова яхта — не толкова хубава и силно обичана като „Танцуващата“ — но все пак яхта.

Сред тълпата зърнах лъскавото черно лице на Хембън Уилямс — капитана на пристанищния ферибот. В продължение на четирийсет години той сновеше със старото си корабче напред-назад срещу билет от три пенса.

— Хембън — повиках го аз. — Карал ли си снощи някого до „Танцуващата“?

— Не, господине. Не, мистър Хари.

— Съвсем никой?

— Само вашата клиентка. Беше си забравила часовника в каютата. Закарах я да си го вземе.

— Дамата ли?

— Да, дамата с русата коса.

— По кое време, Хембън?

— Около девет часа — не е ли трябвало да го правя, мистър Хари?

— Нищо, няма значение. Недей да се безпокоиш.

Погребахме Джудит на следващия ден преди обяд. Успях да й осигуря гроб до гробовете на майка й и баща й. Анджело остана доволен. Каза, че не искал тя да бъде сама там на хълма. Анджело все още беше полузамаян, стоеше притихнал и гледаше унесено към гроба.

На следващата сутрин тримата започнахме да спасяваме част от имуществото, намиращо се на „Танцуващата“. Десет дни работихме усилено и свалихме от нея всичко, което имаше някаква стойност — като се почне от макарите за улов на едри риби и карабината „ФН“, та чак до двойните месингови витла. Корпусът и на надпалубните съоръжения бяха толкова зле засегнати, че не ставаха за нищо.

Когато свършихме, „Танцуващата по вълните“ бе вече само спомен. Имал съм много жени, за които си спомням с удоволствие, когато чуя някоя песен или помириша определен парфюм. Подобно на тях „Танцуващата“ започваше да принадлежи на миналото.

На десетия ден отидох да се видя с Фред Кокър — и в мига, в който влязох в канцеларията му, усетих, че нещо не е наред. Изпотен от притеснение, той примигваше неспокойно зад изящните рамки на очилата си, а ръцете му не се спираха като подплашени мишки — опипваше бележника си или посягаше да оправи възела на вратовръзката си, или пък да приглади редките кичури коса върху лъсналото си теме. Ясно му бе, че съм дошъл да поговорим за застраховката ми.

— Ще ви помоля да не се ядосвате, мистър Хари — посъветва ме той. Когато ми кажат подобно нещо, започвам наистина много да се ядосвам.

— Какво има, Кокър? Хайде, говори! Говори! — ударих с юмрук по бюрото му и той подскочи толкова силно на стола си, че златните рамки на очилата му се смъкнаха на носа му.

— Мистър Хари, моля ви…

— Хайде говори! Ти си такъв жалък гробищен червей, че…

— Мистър Хари, става въпрос за застрахователните премии за „Танцуващата“ — зяпнах го с отворена уста.

— Нали разбирате — тъй като досега никога не сте предявявали подобни искания, реших, че няма никакъв смисъл да…

Разбрах какво е направил.

— Прибрал си вноските за застраховката — прошепнах аз, защото гласът ми изведнъж започна да ми изневерява. — Не си ги превеждал на застрахователната компания.

— Правилно ме разбрахте — кимна Фред Кокър. — Знаех си, че ще ме разберете.

Опитах се да прескоча през бюрото, за да не губя време, но се спънах и паднах. Фред Кокър скочи от стола, изплъзвайки се от несигурно протегнатите ми пръсти. Изчезна през задната врата, затръшвайки я след себе си.

Впуснах се през вратата, чупейки бравата й и оставяйки я да виси на изкривените панти.

Фред Кокър бягаше, сякаш го гонеха всички черни ангели, което щеше да е по-добре за него. Настигнах го при водещата към алеята порта и го повдигнах с една ръка, стискайки го за гърлото и опирайки гърба му към купа от евтини чамови ковчези.

Беше си изгубил очилата и плачеше от страх, а едрите му сълзи бавно се стичаха от безпомощните му късогледи очи.

— Разбери, че ще те убия — изсъсках аз и той простена, ритайки във въздуха на шест инча от земята.

Замахнах с дясната си ръка и се разкрачих, за да имам по-добра опора. Ударът ми щеше да му откъсне главата. Но не можех да го убия — а трябваше да ударя нещо. Юмрукът ми се заби в ковчега до дясното му ухо. Дъските се натрошиха и цялата ми ръка хлътна вътре. Фред Кокър изпищя като някакво истерично момиче на рок концерт и аз го пуснах. Краката му не го държаха и тялото му се свлече на циментовия под.

Оставих го да лежи, стенейки и хълцайки от ужас — и излязох на улицата, разорен почти толкова, колкото си бях през последните десет години.

Само с едно драсване на перото мистър Хари се преобрази във Флечър — пристанищен плъх и изхвърлен на сушата нехранимайко. Аз бях класически случай на връщане към предишното състояние — крачейки към „Лорд Нелсън“, разсъждавах така, както и преди десет години. Вече пресмятах възможностите си за успех и се готвех отново да направя някакъв голям удар.

В ранния следобед Чъби и Анджело бяха единствените клиенти в бара. Разказах им всичко и те ме слушаха мълчаливо. Нямаше какво да ми кажат.

• Предыдущая
• 35/89
• Следующая