Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 23

• Предыдущая
• 23/89
• Следующая

— Не е на добро — обади се Анджело.

— Ние ще си пием бирата в „Лорд Нелсън“, преди да са се обадили, на когото трябва.

Знаех, че рибарите по тукашното крайбрежие пазят тайните си и са пестеливи на думи, подобно на повечето от сънародниците си. Не се разтревожих, че са ни видели.

Погледнах напред и видях, че се приближаваме към първия завой, а течението започна да тласка „Танцуващата“ към далечния бряг. Натиснах бутона на стартера, двигателите се събудиха за живот, а аз извих обратно към дълбокото.

Промъкнахме се по виещия се като змия ръкав и най-накрая излязохме в по-широкото и спокойно пространство между два завоя, където свършваха мангровите дървета, а двата бряга бяха покрити с твърда почва.

На около миля пред нас видях устието на притока Салса, което приличаше на дълбок пролом и бе прикрито зад високите стебла на тръстиките с пухкави главици. Някъде отвъд не: го блеснаха жълтите и меки светлини на поставените един над друг два сигнални фенера.

— Нали ти казах, Чъби, всичко е като по масло.

— Още не сме се прибрали у дома — измърмори вечният оптимист Чъби.

— Окей, Анджело. Отивай на носа. Аз ще ти кажа кога да пуснеш котвата.

Навлязохме бавно в притока и аз се усетих, че думите на приспивната песничка се въртят в главата ми, докато заключвах щурвала и изваждах ръчния прожектор от шкафчето под перилата:

Помислих си набързо за стотиците огромни сиви животни, които бяха загинали заради зъбите си, и усетих, че по гръбнака ми пропълзява неприятната тръпка от чувството за виновност, задето съм станал съучастник на техните убийци. Но побързах да забравя тази мисъл и се заех с прожектора, насочвайки уговорения сигнал към блесналите нагоре по течението светлини.

Подадох три пъти опознавателния знак, но се изравних със сигналните прожектори едва когато долният рязко угасна.

— Окей, Анджело. Пускай — тихо извиках аз, докато изключвах двигателите. Котвата изплющя във водата и веригата задрънча шумно в тишината. „Танцуващата“ се запъна като кон и се завъртя в кръг около обуздалата я котва, обръщайки носа си в обратна посока.

Чъби се запъти да измъкне мрежите за покриване на товара, а аз останах на перилата, взирайки се към сигналния прожектор. Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от крякането на блатните жаби из обраслите с тръстика брегове на Салса.

Но сред тишината по-скоро усетих, отколкото чух, туптенето, което сякаш се разнасяше от сърцето на великан. То като че ли премина през стъпалата ми, а не през ушите ми.

Шумът от морския дизелов мотор „Алисън“ не може да бъде сбъркан с никой друг. Известно ми бе, че старите, останали от Втората световна война корабни мотори „Ролс-Ройс“ са били свалени от катерите, изпратени в Зинбала, и заменени с „Алисън“, а туптенето, което усещах сега, бе именно от празния ход на двигател от същия тип.

— Анджело — опитах се да викна колкото се може по-тихо, но и да предам тревогата си. — Откачи котвата. За Бога! По-бързо.

Именно заради подобни непредвидени случаи аз бях заместил една от брънките на веригата с подвижна скоба и докато се благославях, че съм го направил, полетях към командното табло.

Докато включвах двигателите, чух думкането на четирифунтовия чук, с който Анджело избиваше скобата. Той удари три пъти, след което краят на веригата цопна отвъд борда.

— Откачих я, Хари — викна Анджело, а аз включих на скорост и дадох газ докрай. „Танцуващата“ започна да вие сърдито и докато се впускаше напред, витлата й изхвърлиха далеч назад млечнобели пръски.

Въпреки че бяхме по посока на течението, водата се блъскаше в носа на яхтата със скорост от пет възела и „Танцуващата“ не можа да отскочи достатъчно надалече.

Дори и през шума на нашите машини чух мощния рев на моторите „Алисън“ и от закритото в тръстики устие на Салса се измъкна дълга страховита сянка.

Даже и на нощната светлина разпознах веднага широката предна част на носа, изящните очертания на корпуса, наподобяващ хрътка, и четвъртитата отсечена кърма — един от катерите на Кралската флота, който бе прекарал най-добрите си години в Ламанша, а сега бе пратен на доизживяване по тукашните маларични брегове.

Тъмнината бе милостива към катера, прикривайки петната от ръжда и напуканата боя по корпуса му, но той си бе вече старо корито. Освен това беше лишен от прекрасните флотски „Ролс-Ройс“, заменени с по-малко мощните, но по-икономични „Алисън“. При честно състезание „Танцуващата“ направо би се подиграла с катера, но тук никой не играеше честно, а той притежаваше всичката бързина и мощ, необходими да се втурне в речния ръкав и да ни отреже пътя, а когато включиха бойните прожектори, светлините им ни блъснаха, сякаш са ни ударили с нещо твърдо. Двата ярки бели лъча ни заслепиха със силата си и трябваше да вдигна ръка, за да предпазя очите си.

Катерът бе излетял далеч напред, препречвайки речния ръкав, а на предната му палуба се мяркаха неясните сенки на артилеристите, които бяха приклекнали около поставеното върху въртяща се кула трифунтово оръдие. Дулото му сякаш надничаше право в лявата ми ноздра — и изведнъж ме обзе диво и пълно отчаяние.

Попаднали бяхме в старателно подготвена и изпълнена засада. Помислих си дали да не налетя на таран в корпуса, който се крепеше върху навярно вече доста изгнили дървени греди, а направеният от фибростъкло нос на „Танцуващата“ можеше и да издържи на удара — но при насрещното течение „Танцуващата“ не можеше да набере достатъчно скорост.

После иззад заслепяващите бойни прожектори внезапно се разнесе мощен мегафон:

— Спрете, мистър Флечър. Или ще бъда принуден да открия огън по вас.

Един снаряд от трифунтовото оръдие щеше да ни потопи, а то беше и скорострелно. От подобно разстояние те щяха да ни превърнат в горяща развалина само за десет секунди.

Изключих двигателите.

— Разумно решение, мистър Флечър — а сега ви молим да хвърлите котва там, където сте сега — изграчи мегафонът.

— Давай, Анджело — уморено извиках аз и зачаках, докато той освободи и пусне резервната котва. Внезапно ръката отново започна да ме боли силно — през последните няколко часа бях забравил за нея.

— Казвах ти да си вземеш пушкалото — промърмори до мен Чъби.

— Да, ще ми се да те видя как стреляш по оня мръсен топ. Голям смях щеше да падне.

Катерът направи несръчна маневра наоколо с все още насочени върху нас прожектори и оръдие. Ние стояхме безпомощни сред ослепителната светлина на бойните прожектори и чакахме. Не исках да мисля, опитвах се да не чувствам нищо — но някакъв вътрешен глас започна заядливо да ми се присмива: „Сбогувай се с «Танцуващата», Хари, доброто ми приятелче, ето къде ще трябва да се разделите завинаги.“

Почти сигурно бе, че в най-скоро време ще ме изправят пред дулата на наказателната команда — но това не ме тревожеше така, както мисълта, че ще изгубя яхтата си. С „Танцуващата“ аз бях мистър Хари, най-големият проклетник на Сейнт Мери и един от най-добрите майстори на едрия улов в целия побъркан свят. Без нея щях да бъда един от негодниците, едва свързващи двата края. Предпочитах да умра.

Катерът почти се вряза в борда ни, изкривявайки перилата и смъквайки цял ярд от боята, преди онези да успеят да се закачат за нас.

— Мръсни копелета — изръмжа Чъби, докато половин дузина въоръжени и униформени мъже се прехвърляха през борда, викайки безразборно. Всичките бяха облечени в моряшки тъмносини панталони клош, матроски с широки яки, раирани синьо-бели фланелки, а на главите си бяха накривили бели барети с червени помпони — но кройката на униформата им беше китайска, а в ръцете си размахваха дълги автомати „Калашников“ 47 с извити предни пълнители и дървени приклади.

Заборичкаха се помежду си в старанието си да ни изритат или ударят с приклад и ни подкараха към каютата, където ни блъснаха върху пейката до предната преграда. Тримата седнахме един до друг, а двама пазачи се изправиха пред нас с насочени на сантиметри от носовете ни дула и готови да натиснат веднага спусъка.

• Предыдущая
• 23/89
• Следующая