Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 20

• Предыдущая
• 20/89
• Следующая

Изкарахме „Танцуващата“ към протока и стигнахме чак до Овчия хълм, а на мен ми беше приятно, че тя отново се плъзга леко и че чувам под краката си тихото боботене на машините. Върнахме се обратно по здрач, пуснахме котва и седнахме на мостика в тъмното да пийнем по бира и да си поговорим.

Обясних им, че имаме уреден курс за следващата нощ, а те ме попитаха докъде и какъв ще бъде товарът. И това бе всичко — уточнихме подробностите без никакви спорове.

— Време е да тръгваме — реши накрая Анджело. — Отивам да взема Джудит от вечерното училище.

Прибрахме се на брега с надуваемата лодка. До стария ми пикап, паркиран край складовете за ананаси, беше спрял полицейски ландроувър и щом се приближихме, от него изскочи младият полицай Уоли. Той поздрави чичо си, а после се обърна към мен:

— Съжалявам, че трябва да ви обезпокоя, мистър Хари, но инспектор Дейли иска да ви види в крепостта. Каза, че е спешно.

— Господи — изръмжах аз. — Може да изчака до сутринта.

— Той каза, че не може, мистър Хари — умолително изрече Уоли и аз тръгнах само заради него.

— Добре тогава, ще те следвам с пикапа — но първо трябва да оставим Чъби и Анджело.

Помислих си, че Дейли ще поиска да се пазари за подкупа. Обикновено всичко се уреждаше от Фред Кокър, но предположих, че Дейли е решил да повиши цената на собствената си чест.

Карайки с една ръка и задържайки волана с коляно, когато сменях скоростите със здравата си ръка, аз следвах червените габарити на ландроувъра на Уоли, тресящ се по подвижния мост, и накрая паркирах до него в двора на крепостта.

Внушителните каменни стени са били построени с робски труд в средата на осемнайсети век, а поставените върху широките бастиони дългобойни трийсет и шестфунтови оръдия имаха обсег над протока и входа на пристанището.

Едното от крилата на крепостта се използваше за централната полицейска служба на острова, за затвор и за оръжеен склад, а в останалите крила се помещаваха правителствените учреждения, както и жилищата на президента и на министрите.

Изкачихме стъпалата пред централния вход и Уоли ме поведе през страничната врата по един дълъг коридор, по някакво стълбище надолу, още един коридор и още много каменни стъпала.

Никога не бях идвал тук и ми беше много интересно. Каменните стени навярно бяха с дебелина от двайсет фута и вероятно тук се е помещавал някога барутният погреб. Нямаше да остана изненадан, ако чудовището на Франкенщайн надникнеше в дъното на последния коридор през някоя от дебелите дъбови врати, обшити с як железен обков. Влязохме през една от тях.

Не беше самият Франкенщайн, но негов достоен заместник. Инспектор Дейли ни очакваше с друг от неговите полицаи. Веднага забелязах, че и двамата бяха със запасани пистолети. Стаята беше празна, с изключение на дървената маса и четирите канцеларски стола. Стените бяха каменни и без никаква украса, а подът беше покрит с павета.

Сводестият портал в дъното на стаята водеше към коридора с килиите. Помещението се осветяваше от голи стоватови крушки, закачени на увисналия под гредите на тавана черен електрически кабел. Те хвърляха в ъглите на стаята дебели сенки с неправилна форма.

Върху масата лежеше моята карабина „ФН“. Зяпнах я с недоумение.

Уоли притвори дъбовата врата зад гърба ми.

— Мистър Флечър, оръжието ваше ли е?

— Много добре знаеш, че е мое — ядосано отвърнах аз. — Но какво, по дяволите, си замислил, Дейли?

— Харолд Делвил Флечър, арестувам ви за незаконно притежаване на огнестрелно оръжие от категория „А“, а именно: нерегистрирана автоматична карабина, система „Фабрик Насионал“, сериен номер 4163215.

— Ти не си наред — реших аз и се изсмях. Но той не се зарадва на смеха ми. Тънките устнички под мустаците му се свиха като на нацупено дете и той кимна на подчинените си. Те очевидно бяха предупредени, защото излязоха през дъбовата врата.

Чух ги да пускат резетата, а Дейли и аз останахме насаме. Той бе застанал доста далеч от мен в дъното на стаята, а капакът на кобура му не беше закопчан.

— Знае ли негово превъзходителство за всичко това, Дейли? — все още усмихвайки се, попитах аз.

— Негово превъзходителство замина от Сейнт Мери днес следобед в четири часа, за да участва в конференцията на държавните глави на страните от Британската общност на нациите. Ще се върне чак след две седмици.

Усмивката ми угасна. Знаех, че казва истината, а той допълни:

— А междувременно аз имам достатъчно основания да вярвам, че сигурността на държавата е в опасност.

Сега вече той се усмихваше, потайно и без да показва зъбите си.

— Но преди да продължа нататък, искам да те уверя, че никак не се шегувам.

— Вярвам ти — отвърнах аз.

— Имам на разположение две седмици, през които ти ще бъдеш съвсем сам тук, Флечър. Стените са доста дебели, така че можеш да викаш, колкото си искаш.

— Ти си един гаден дребен лайнар, наистина си такъв.

— Има само два начина, по които можеш да излезеш оттук. Или ние двамата ще стигнем до споразумение, или ще повикам Фред Кокър, за да те изнесе в сандък.

— Нека да чуя предложението ти, дребно нищожество.

— Искам да знам точно — но наистина точно — къде са се гмуркали клиентите ти, преди да почнете да се стреляте.

— Казах ти вече — някъде около рифа Растафа. Не мога да ти посоча точното място.

— Флечър, знаеш мястото до последния инч. Залагам твоя живот, че така. Друга такава възможност няма да ти се удаде. Знаеш, че е така. Аз го знам, а и ония са го знаели. Ето защо са се опитали да те премахнат.

— Инспекторе, я ходи се шибай — казах аз.

— Нещо повече, мястото изобщо не е близо до рифа Растафа. Ти си обикалял на север от него, близо до сушата. Поразпитах насам-натам и научих нещичко за онова плаване.

— Плавахме някъде около рифа Растафа — упорито повторих аз.

— Добре — кимна той. — Надявам се, че няма да бъдеш толкова упорит, на какъвто ми се правиш, Флечър, в противен случай тая неприятна история ще продължи доста дълго. Но преди да започнем, недей да ми губиш времето с лъжливи данни. Ще те държа тук, докато проверя всичко — имам цели две седмици.

Гледахме се един друг, а аз усетих, че ме полазват тръпки. Разбирах, че Питър Дейли доста ще се позабавлява. Виждах злорадстващата усмивка на тънките му устни и мътния блясък в очите му.

— Нали знаеш, че имам богат опит от разпитите в Малая. Интересна област. Пълна с неизвестности. Много често упоритите и волевите се предават първи, а слабаците понякога се инатят до безкрай…

Той беше извратен тип, защото очевидно се възбуждаше от мисълта, че може да причинява болка. Дишането му беше станало по-бързо и по-дълбоко, а страните му бяха се зачервили.

— … и естествено, ти не си в най-доброто си физическо състояние точно сега, Флечър. Вероятно устойчивостта ти към болките е доста понижена след неотдавнашните ти страдания. Мисля, че няма да издържиш дълго…

Но явно вече съжаляваше, задето го е казал. Аз се стегнах и се приготвих да се хвърля напред.

— Не — рязко кресна той. — Не го прави, Флечър — и се хвана за пистолета. Стоеше на петнайсет фута от мен. Бях еднорък, отслабнал, зад гърба ми имаше залостена врата и двама въоръжени полицаи — и щом се успокоих, раменете ми увиснаха.

— Така е по-добре — усмихна се отново той. — Сега си представи как ще те вържем с белезници за решетките на килията и ще започнем да те налагаме. Когато видиш, че не издържаш повече, просто ще ни кажеш да спрем. Мисля, ще се убедиш, че електрическото ми устройство е просто, но ефективно. То е един обикновен дванайсетволтов акумулатор за кола и включвам изводите му към някои интересни части на тялото…

Пресегна се зад гърба си — и за пръв път забелязах копчето на електрическия звънец, поставено на стената. Натисна го и чух приглушен звън някъде зад дъбовата врата.

Резетата изщракаха и двамата полицаи влязоха в стаята.

— Отведете го при килиите — заповяда Дейли, но полицаите се колебаеха. Помислих си, че и двамата не бяха подготвени за подобни действия.

• Предыдущая
• 20/89
• Следующая