Мусон - Смит Уилбур - Страница 47

• Предыдущая
• 47/195
• Следующая

— Главните платна! — изрева Хал и щом бяха пуснати, вятърът ги изпъна като тъпани. „Серафим“ нетърпеливо подскочи, леко зави нос и весело се понесе напред. Хората по реите нададоха победоносен вик. След миг от главната мачта се разнесе викът на Том:

— Слушай на палубата! Лодка!

— Какво е разстоянието? — викна нагоре Хал.

— Тъкмо се отделя от плажа. Станаха две, не — три лодки!

Хал се опря на подветрения релинг и вдигна далекогледа. Морето бе оловносиво с хиляди бели зайчета. Ниски облаци висяха над него и скриваха върха на планината. Улови в тръбата трите лодки, тръгнали срещу вятъра и течението и пенестите фонтани отстрани на носовете им. Идваха към „Серафим“.

— Имаме посетители, капитане — каза застаналия до него Нед.

Хал изръмжа и фокусира далекогледа. Виждаше холандските униформи и блясъка на байонети.

— Не мисля, че искат да ни кажат нещо, което бихме желали да чуем, мастър Тайлър. — Събра шумно далекогледа. Очевидно войници от крепостта. Снощната олелия на брега е привлякла вниманието им. Обърна гръб на далечната флотилия и с усмивка даде следващото нареждане:

— Насочете кораба към подветрената страна на „Йомен ъв Йорк“, колкото може по-близо, мастър Тайлър!

На половин кабелт от „Йомен“, корабът спря и спусна лодка. Ковчегът от тиково дърво бе натоварен в нея, както подскачаше край борда. Хал се спусна по въжената стълба след гребците, настани се на руля и заповяда курс към „Йомен“. Андерсън чакаше при релинга и Хал се изправи на кърмата, за да го приветства.

— Карам Ви товара.

— Готов съм да го приема — викна Андерсън в отговор и хората му спуснаха мрежа от главната рея. Лодката се люлееше отдолу и с големи усилия сандъкът бе настанен в мрежата.

— Вдигай! — викна Хал и ковчегът на баща му се извиси над водата, а после бе прехвърлен на палубата на „Йомен“.

— Много съм Ви задължен, сър — извика Хал към палубата високо над себе си.

— Радвам се да Ви услужа, сър — отвърна Андерсън — Желая Ви попътен вятър. — Докосна за поздрав периферията на шапката си.

— До нова среща — каза Хал.

Тогава над релинга надникна главата на Гай. Изглеждаше бледен, сякаш първите пристъпи на морската болест вече го бяха налегнали. Въпреки това, той храбро се усмихна и размаха шапка.

— Сбогом, сбогом до среща в Бомбай.

— Сбогом — отвърна Хал и усети остра болка от раздялата. Не би ли могла съдбата да се отнесе по-благосклонно към всички нас, помисли си той, но се усмихна окуражително на Гай. Опита се да му внуши бащината си любов и да му вдъхне надежда, преди да насочи цялото си внимание към обратния курс на лодката.

Макар камшичните движения на главната мачта, превърнала се в махало, да правеха изкачването по нея рисковано и страшно, Том и Дориан се добраха до сигурното си убежище в наблюдателния пост. Оттам виждаха обърнатите нагоре към тях лица на пасажери и екипаж, на палубата на закотвения „Йомен ъв Йорк“ така ясно, че различаваха чертите и израженията им.

— Ето го Гай! — викна Дориан и размаха шапка към брат си. — Гай! Ахой! Гай!

Гай вдигна глава и ги погледна. Ръцете му си останаха сключени зад гърба, а лицето му не трепна.

— Защо не ми отговаря? — с мъка попита Дориан. — Нищо не съм му направил.

— Не се измъчвай, Дори! Той не мрази теб, а мен — тихо отвърна Том и върна студения поглед на близнака си.

Зад него се тълпеше семейство Бийти. Всички те бяха пристигнали на кораба от градските си квартири, за да са готови за отплаване към Бомбай. Керълайн стоеше на няколко крачки встрани от останалите и Том я забеляза. Беше красива гледка. Фусти и поли се диплеха и пърхаха под напора на вятъра, придържаше с една ръка бонето си, а под него, непослушни къдри танцуваха по зачервени бузи. Гледаше към другия кораб с грейнали очи.

— Керълайн — извика Том. — Тук, горе! — Някакъв дявол се бе загнездил в душата му и той викаше, само за да вбеси брат си. Керълайн вдигна поглед и го видя високо в коша. Направи изненадана няколко стъпки и замаха със свободната си ръка.

— Том! — Вятърът отнесе думите й, но острият му поглед разчете по устните: — На добър час!

Гай чу гласа й, извърна се, прекоси палубата и застана до нея. Не я докосна, но гледаше към брат си със заплашителната поза на собственик.

„Серафим“ опъна още платна, силно се наклони и полетя по вятъра. Фигурите по палубата на „Йомен“ се смалиха и изчезнаха от погледа. От своя наблюдателен кош те гледаха назад към другия кораб, докато се превърна в неясен контур на хоризонта, почти неразличим, на фона на мрачната планина и скупчените сиви безформени облаци.

— Останахме само ти и аз — тъжно каза Дориан.

Том не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Нали никога няма да забравиш клетвата, която ми даде? — настоя Дориан. — Никога няма да ме изоставиш.

— Няма да я забравя! — отвърна Том.

— Беше смъртоносна клетва — напомни му Дориан. — Най-силната.

— Знам — отвърна Том и повтори: — Няма да я забравя! — Попипа мъничкия белезникав белег на палеца си.

„Серафим“ не видя суша и слънце цели двадесет и три дни след излизането си от залива Тейбъл. Сипеше се такъв пороен дъжд, сякаш самият океан се бе обърнал наопаки и заливаше палубата. Валежът не спираше ден и нощ. При тия условия, навигационните способности на Хал не струваха много — трябваше да разчита единствено на траверсната дъска и изчисленията си.

— Обикновено по тия места е слънчево и ведро — отбеляза Аболи, вдигнал поглед към облаците, завихрени пред носа. — Морските дяволи са обърнали всичко с краката нагоре.

— Някъде на изток има силен ураган — каза Нед Тайлър. — Вятърът се хвърля отгоре ни като колело — всеки път с различна посока.

— Сблъсквали сме с такива ветрове и по-рано — напомни Големият Дениъл. — Чувал съм, че не са нещо необикновено за тия ширини и по това време на годината. Но ние не сме в окото на урагана… — той спря, защото една гигантска вълна се носеше към кораба с мудно достолепие. Беше толкова висока, че „Серафим“ заприлича на черупка, а билото й се извисяваше над горната му рея. Разстоянието от нея до предишната бе повече от левга.

Хал напусна мястото си при подветрения релинг и бързо отиде до руля.

— Дай два пункта дясно на борд — спокойно нареди той. — Срещни я! — След като вълната ги вдигна и спусна, те останаха в ниското няколко дълги мига. Мъжете около руля затаиха дъх и въздъхнаха едновременно, когато носът се издигна отново.

— Мастър Фишър е прав — кимна Хал към него. — Такива бури се разпространяват на стотици мили от центъра си. Могат да обхванат целия океан от единия край до другия. Но, слава Богу, не сме попаднали в окото на урагана. Вятърът там има такава сила, че може да изтръгне главната мачта, дори върху нея да няма и помен от платно.

Големият Дениъл се обади отново:

— На Маскаренските острови съм виждал такъв вятър да изтръгва огромна палма с все корените и да я отнася на цяла миля в морето, като да беше хвърчило.

— Молете се за малко слънце — каза Нед Тайлър и погледна към мрачното ниско небе, — та да можем да измерим ширината си.

— Оставил съм голям резерв до сушата. — Хал погледна към компасната кабина, после насочи поглед на запад. — Трябва да сме отдалечени поне на двеста мили от африканския континент.

— Но Мадагаскар е един от най-големите острови на света, почти десет пъти колкото Ирландия и лежи точно на пътя ни — тихо забеляза Нед, така че кормчията да не може да го чуе. Нямаше никакъв смисъл да се обсъждат рисковете на плаването, в присъствие на екипажа.

В този момент от главната мачта се донесе вик:

— Вие на палубата! Предмет зад борда! Вляво от носа!

Групата офицери погледна напред и Хал викна през рупорната тръба:

— Главна мачта! На какво прилича?

— Прилича на корабна рея, на… — Наблюдателят замълча, после възкликна възбудено: — Не! Малка лодка, но пълна с вода. Има и хора.

Хал бързо отиде на носа и скочи на бушприта.

• Предыдущая
• 47/195
• Следующая