Мусон - Смит Уилбур - Страница 44
- Предыдущая
- 44/195
- Следующая
— Мисля, че само Вие и Том трябва да влезете в покоите на вашия баща. Ние с Дениъл ще почакаме отвън.
Той отвърза чувала от кръста си, подаде го на Хал и клекна, за да запали другите фенери. Когато свърши, кимна към Дениъл и двамата мъже застанаха от двете страни на входа, оставяйки Хал и Том сами да изпълнят свещения си дълг. Те се изправиха за миг неподвижни, а вятърът блъскаше гърбовете им и развяваше наметалата като криле на лешояди. Светлината от фенерите хвърляше призрачни сенки върху скалата.
— Хайде, момче! — Хал тръгна пред Том през процепа, после се отпусна на четири крака, за да влезе в тъмната паст на тунела. Том му подаде фенера и го последва. Шумът от бурята заглъхна зад тях и тунелът неочаквано се превърна в пещера. Хал се изправи и главата му почти опря тавана.
Том застана до него и примигна в жълтеникавата светлина на фенера. Видя се в гробница, която миришеше на прах и древност, а сам той бе обхванат от религиозно благоговение, което спря дъха му и разтрепери ръцете му.
В противоположния край на пещерата се виждаше естествена каменна площадка. Съсухрена човешка фигура седеше върху нея и гледаше право в него с огромните си и празни очни кухини. Том отстъпи инстинктивно назад и преглътна риданието, което се надигна в гърлото му.
— Спокойно, момче! — промълви Хал и го хвана за ръка. Стъпка по стъпка, той го отведе до седящата фигура. Когато приближиха, несигурният лъч на фенера освети по-добре картината. Главата беше череп.
Том знаеше, че холандците са обезглавили дядо му, но Аболи явно бе закрепил главата на мястото й. Части изсъхнала кожа все още висяха по черепа като сухи парчета кора върху хининово дърво. Дълга тъмна коса висеше отзад, грижливо сресана и подредена.
Том потръпна от усещането, че празните очи на дядо му се взират дълбоко в душата му. Отново се дръпна назад, но Хал здраво стисна ръката му и го смъмри:
— Той беше добър човек. Смел мъж с голямо сърце. Няма причина да се страхуваш от него.
Тялото бе завито в кожа от някакво животно, чиято черна козина бе проядена на места от паразити и приличаше на прокажена. Хал знаеше, че палачът бе насякъл тялото върху ешафода със свирепи удари от брадва. Аболи бе събрал внимателно частите в кожа от току-що заклан бик. На пода пред каменната платформа личаха останки от малък жертвен огън, кръг пепел и няколко обгорели въглена.
— Нека се помолим заедно! — каза тихо Хал и дръпна Том до себе си на каменния под на пещерата.
— Отче наш, който си на небето… — започна Хал, а Том вдигна длани пред очите си и се присъедини към молитвата.
— … да бъде волята Ти, както на земята, така и на небето.
Докато се молеше, Том видя между пръстите си странна колекция предмети, разположени върху каменната платформа и разбра, че това е последна дан от Аболи, оставена тук преди двадесет години, когато е донесъл тялото на дядо му за вечен покой.
Имаше дървен кръст, украсен с раковини и изгладени от водата камъчета, които блещукаха в светлината на фенера. Виждаше се груб макет на кораб с три мачти и надпис „Лейди Едуина“, издълбан върху борда му, както и примитивен лък и дървен нож. Том разбра, че това са символи на основните страни в живота на неговия дядо. Единният и единствен Бог, верният кораб и оръжията на воина. Аболи бе подбрал последните дарове с любов и тънък усет.
Когато привършиха молитвата, малко помълчаха, а после Хал отвори очи и вдигна глава. Тихо заговори към завития в кожа скелет на платформата над себе си:
— Татко, дойдох да те прибера у дома, в Хай Уийлд.
Простря чувала върху камъка и нареди на Том да го държи отворен, после коленичи над бащиното тяло и го взе на ръце. Оказа се неочаквано леко. Сухата биволска кожа пропука и парченца от нея попадаха на пода заедно с кичури косми. След всичкото това време нямаше мирис на тлен. Усетиха единствено плесен и прах.
Плъзна свитото тяло в чувала с краката напред, докато отвън остана само черепът. Погали дългите черни кичури, прошарени тук-там със сребърни нишки. Като видя този жест, Том бе поразен от любовта и уважението в него.
— Ти си го обичал — обади се той.
— Ако го познаваше, и ти щеше да го обичаш — отвърна Хал.
— Знам колко много те обичам аз, така че мога да разбера.
Хал обгърна с ръка раменете на сина си и го притисна силно.
— Моли се Богу, никога да не ти се наложи да изпълняваш подобен печален дълг към мен! — каза той и дръпна краищата на чувала над главата на Френсис Кортни. Завърза го здраво и се изправи.
— Трябва да тръгваме, Том, преди да се е разразила бурята. — Вдигна внимателно чувала и го метна през рамо, после тръгна приведен към изхода.
Аболи ги очакваше отвън и понечи да поеме товара от плещите на Хал, но той поклати глава с думите:
— Аз ще го нося, Аболи, а ти ни води надолу!
Спускането се оказа по-трудно от изкачването. Лесно можеха да загубят пътеката в тъмнината на нощта и воя на вятъра, да паднат в някоя пропаст или да счупят крак по незабелязан предателски сипей, но Аболи ги водеше с безпогрешен усет, докато Том усети как склонът става все по-полегат, почвата под краката му се заглади, а после заскърца пясък.
Яркосиня светкавица раздра облаците и за кратък миг превърна нощта в ясен ден. В този миг те съзряха простора на залива, бушуващ и разпенен в бяло. После тъмата отново се сключи около тях, а пространството се изпълни от гръмотевична лавина, която ги оглуши.
— Лодката си е на мястото — надвика вятъра Хал с облекчение. Контрастният силует остана запечатан в съзнанието му. — Обади им се, Аболи!
— „Серафим“! — извика силно Аболи в нощта и през бурята се донесе едва чут отклик:
— Ахой! — Беше гласът на Алф Уилсън и те се спуснаха по дюната към него. Товарът на Хал, така лек в началото, сега го притискаше надолу, но той не желаеше да го отстъпи другиму. Стигнаха основата на дюната в плътна група. Аболи дръпна блендата на фенера и насочи бледия му лъч напред.
— Пази се! — викна изведнъж той, видял в мрака неясните очертания на пристъпващи фигури. Хора или зверове, не можеше със сигурност да се каже. — Защитавайте се! — отново извика Аболи и те инстинктивно измъкнаха саби и застанаха в кръг, с гръб един към друг. Остриетата на оръжията щръкнаха навън от кръга.
И отново блесна светкавица, ослепителна начупена мълния, която освети разпененото море и призрачната ивица пясък. В светлината й забелязаха тръгналите заплашително насреща им фигури. Мълнията се отрази в голите остриета, които размахваха, показа копия и тояги и за миг освети лицата на нападателите. Всички бяха хотентоти — нито един холандец помежду им.
Когато видя тръгналия срещу него човек, Том бе обзет от свръхестествен ужас. Беше отблъскващо противен, като избягал от кошмар. Дълги кичури черна коса се мятаха като змии около страховитото му лице. Ярки белези се спускаха през обезобразения нос и яркочервени устни, изкривени и грозни. Проточил слюнка от крайчеца им, мъжът настъпваше с безумен блясък в погледа.
После тъмата се възцари отново, но Том бе видял вдигнатата над главата сабя и предугадил удара, ловко изви рамене и го избегна. Чу как сабята изсвистя покрай ухото му заедно с шумното издишване на нападателя.
Всичко научено от Аболи се втурна на помощ. Том направи елегантна стъпка назад, ослуша се за дъха на противника и усети как оръжието му прониква в жива плът — едно непознато досега усещане, което го смути. Жертвата му извика от болка и този вик го изпълни с дива радост. Пак отстъпи, размени краката и бърз като котка, нападна отново. И още един път усети как острието навлиза в нещо мокро и плътно, но този път го спря кост. Мъжът зави и за пръв път в живота си Том усети опиянението от битката.
Нова мълния блесна в небосклона и той видя жертвата си да се отдалечава с куцукане, захвърлил сабя върху пясъка и стиснал в длани обезобразено лице. Бузата му бе срязана до кокал и кръвта течеше по гърдите му, черна като катран, в синкавата светлина.
- Предыдущая
- 44/195
- Следующая
