Мусон - Смит Уилбур - Страница 30

• Предыдущая
• 30/195
• Следующая

Когато се опита да мисли за лошите неща, които бе открил, мисълта му отскочи като див жребец. Ръцете му се разтрепериха и той усети, как в главата му нахлува кръв. Не би могъл да понесе и секунда повече в тясната каюта, в присъствието на тия двамата, които мразеше повече отколкото мислеше, че е възможно да се мрази. Изправи се рязко.

— Мастър Уолш, моля за извинение! Чувствам се замаян. Трябва да изляза на открито. На чист въздух… — Без да дочака позволение, той се препъна към вратата и изтича по стълбите. Бързо отиде при носа и се вкопчи в едно въже, като изложи лице на вятъра. Мъката му бе бездънна, а предстоящият живот се бе проснал пред него като безкрайна пустиня.

— Искам да умра — каза на глас и погледна през борда. Водата беше зелена и прекрасна. Толкова спокоен би бил там долу. Стъпи върху котвената верига и забалансира върху й, хванал вантите с една ръка. — Толкова е лесно — каза си той. — Толкова бързо и лесно. — Започна да се изнася навън, над бушуващата, разпенена вода.

Могъща длан обхвана свободната му китка и той за миг загуби равновесие.

— Нищо не си забравил долу, Мбили — изръмжа Аболи. — Пък и никога не си обичал да плуваш.

— Пусни ме! — отвърна горчиво Гай. — Защо винаги се месиш, Аболи? Просто искам да умра.

— Това ти желание ще се осъществи. То е единственото сигурно нещо на тая земя — увери го Аболи. — Но не днес. — Името, с което го нарече, му бе дал при рождението и означаваше „втори по ред“ на езика на гората. Той леко увеличи натиска върху ръката му.

Гай направи безуспешен опит да се противопостави на тази страховита сила.

— Пусни ме, Аболи, моля те!

— Хората те гледат — тихо отвърна той. — Гай се озърна и забеляза, че неколцина от палубата са спрели приказките и с любопитство наблюдават пантомимата. — Не ни прави за смях с баща ти с тия глупости!

Гай капитулира и скочи тромаво на палубата. Аболи пусна китката му.

— Дай да поговорим! — предложи той.

— Не искам да говоря нито с теб, нито с когото и да било.

— Тогава ще мълчим двамата — съгласи се Аболи и го отведе към подветрения борд. Седнаха до него, защитени от вятъра и погледа на останалите. Аболи беше спокоен и мълчалив като планина. Минаха дълги минути, после Гай избухна:

— Обичам я толкова много, Аболи! Сякаш раздира вътрешностите ми с нокти.

Така значи, помисли си тъжно Аболи. Открил е най-после истината. Клебе не бе човек, който си замита следите. Търчи подир кобилката, като съборил оградата жребец. Цяло чудо е, че на Мбили му трябваше толкова време, за да разбере истината.

— Разбирам те, Мбили, и аз съм обичал.

— Какво да правя? — попита Гай съкрушен.

— Няма значение колко те боли, то не може да те убие и един ден, и то по-близък отколкото си мислиш, ще разбереш, че болката си е отишла.

— Никога няма да я забравя — отвърна убедено Гай. — И никога няма да забравя любовта си към нея.

Хал Кортни чу корабната камбана да бие за начало на втора вахта.

— Полунощ — промърмори той. Притисна кръста си с две ръце, свити в юмруци. Седял бе пред бюрото часове наред и се бе схванал, а очите му смъдяха. Изправи се и поправи фитила на лампата. Нагласи я така, че да осветява добре работната маса, след което се настани на тежкия дъбов стол и отново потъна в работа.

Пред него бе разгърнат работният чертеж на „Серафим“. Внимателно проучи разположението на оръдията, после бутна чертежа настрана, сложи до него скица на бордовата фасада и ги сравни.

— Ще трябва да скрием оръдията и да му придадем вид на невъоръжен търговски съд — мърмореше Хал. — Трябва да се махнат капаците от амбразурите на долната палуба. — Спря и се намръщи, дочул леко дращене по вратата.

— Кой е? — попита той. Времето беше хубаво, а вятърът постоянен и умерен. Не бе очаквал да го безпокоят. Въпросът му остана безответен и след миг той изръмжа. Сигурно е бил плъх или пък собственото му въображение. Върна се към чертежите.

Драскането се чу отново. Този път блъсна раздразнен стола назад и се изправи. Приведен под гредите на тавана, той отиде до вратата и я отвори. Една слаба фигура застана нерешително пред него.

— Гай? — Той го погледна отблизо. — Какво правиш тук по това време? Влез, момчето ми. — Гай пристъпи в каютата и затвори вратата след себе си.

Смъкна шапка от главата си. Лицето му беше бледно, а изразът неспокоен.

— Татко, трябва да ти кажа нещо — заекна той, като мачкаше шапката в ръце.

— Какво има, момче? Казвай! — подкани го Хал.

— Има някой в барутния погреб долу — изплю камъчето Гай. — Вратата е отворена и се вижда светлина.

— Какво? — Гласът на Хал изтъня от тревога. — В погреба? Светлина? — Сцена на отвратително злодеяние се появи в съзнанието му.

— Да, сър.

Хал се обърна и отиде до писалището. Издърпа горното чекмедже и взе дървена кутия с пистолети. Отвори я и измъкна едното двуцевно оръжие. Провери пружината и ударника, после го тикна зад пояса. Провери втория и го взе в дясната си ръка.

— Сега ще видим тая работа — мрачно промърмори той и свали лампата от куката й. — Ела с мен Гай, но тихо! Да не подплашим разбойниците, които и да са те.

Отвори вратата и Гай го последва в коридора.

— Затвори я внимателно! — предупреди го Хал и отиде към стълбата. Надникна към долната палуба, но не видя светлина. Извърна глава към Гай:

— Сигурен ли си?

— Да, татко.

С леки стъпки Хал заслиза надолу, като спираше на всяко стъпало и се ослушваше. Стигна долу и отново спря. Едва сега можа да види слабите отблясъци по контурите на вратата.

— А така! — прошепна той и запъна двете петлета на пистолета в ръката си. — Сега ще разберем, какво правят там.

— Тръгна към погреба, като държеше лампата зад гърба си, за да прикрие светлината й. Гай го следваше.

Хал стигна вратата и долепи ухо към дебелите дъбови дъски. Едва-едва сред другите шумове от кораба, той долови звуци, които го озадачиха: приглушени писъци и стенания, трополене и скърцания, чийто произход не можеше да определи.

Опита бравата и тя се завъртя лесно в ръката му. Опря рамо о нея и бавно я натисна. Тя издраска с тих шум касата и се отвори. Хал застана на прага и вдигна фенера високо над главата си. За миг замръзна на място. Открилата се пред него картина така много се различаваше от всичко, което бе очаквал да види, че той не проумя изведнъж смисъла й.

Замреженият фенер от тавана добавяше светлината си към лъчите от собствената му лампа. В краката му имаше купчина дрехи, а върху копринените торбички с барут се бяха вплели две човешки тела. Трябваше му известно време, за да си даде сметка, че са голи. В светлината на лампата ярко блестеше бяла кожа и той се вторачи с невярващи очи. Женски къдри, сплетени крайници, широко отворена червена уста, малки стъпала заритали конвулсивно към тавана, тънки ръце сграбчили и заскубали мъжка коса, главата на мъжа забита между перлено белите й бедра, гърбът и задникът й, подскачащи върху барута, докато тя се гърчи в екстаз.

Двойката не усещаше нищо освен себе си. Дори светлината от лампата не им направи никакво впечатление — момичето бе стиснало здраво очи, а чертите й бяха така изменени от страст, че Хал не можа да я познае.

Стоеше там като вкопан и трепна едва когато Гай се опита да влезе в погреба. Мръдна настрани, за да скрие двамата от погледа му.

— Бягай обратно, Гай! — каза той и гласът му проникна през завесата от страст, обгърнала двойката. Очите на жената се отвориха рязко и бавно започнаха да се разширяват като листчета на виолетов цвят, докато се вторачваше в Хал с ужасен и невярващ поглед. Устните й се сгърчиха в безмълвен вик на отчаяние и тя застана на един лакът, а гърдата й увисна и се разлюля в светлината на лампата. Задърпа с две ръце тъмната коса на потъналата между бедрата й глава, но не можа да я вдигне.

— Том! — възвърна гласа си най-накрая Хал. Забеляза как мускулите на широкия бял гръб потръпват, сякаш някой заби кинжал в тях. После Том вдигна глава и я обърна към баща си.

• Предыдущая
• 30/195
• Следующая