Мусон - Смит Уилбур - Страница 28

• Предыдущая
• 28/195
• Следующая

— Томас, реши ли задачата, която ти дадох вчера?

Уолш го вдигна и Том започна виновно:

— Да, искам да кажа… не… всъщност… почти…

През целия остатък на деня Том се давеше в море от чувства. В един миг решаваше да не отиде на срещата и утре да й се изсмее в лицето. Даже наистина нададе презрителен смях и всички в каютата го загледаха в очакване.

— Да няма някаква перла на твоето остроумие или интелект, която искаш да споделиш с нас, Томас? — саркастично попита Уолш.

— Не сър, просто размишлявах.

— Да, долових някакво скърцане. Но нека не пречим на такова едно рядко събитие, моля, продължавайте сър.

През целия ден чувствата му към Керълайн се меняха от обожание до гневна ненавист. Когато се качи в наблюдателното гнездо, не забелязваше нищо друго, освен че водите са виолетови като нейните очи.

Когато застана до баща си по пладне и погледна в отвора на бакстафа, отново усети допира на меката бяла гръд до бузата си и мисълта му се отвлече.

Баща му пое плочата с изчислението от ръката му и провери написаното, а после се обърна към Нед Тайлър:

— Поздравления, мастър Тайлър. През нощта явно си ни върнал в северното полукълбо. Прати добър наблюдател горе, защото всеки миг ще трябва да видим източното крайбрежие на Америка.

На Том не му се ядеше на вечеря и даде своето парче осолено телешко на Дориан, чийто апетит бе пословичен. Той го прие с въодушевление и го излапа бързо, да не би Том да промени решението си. След това, когато фитилите на палубните фенери бяха намалени за през нощта, Том лежеше буден, като отново и отново прехвърляше през главата си взетите мерки.

Ключът и огнивото се намираха в скривалището над вратата, където ги бе оставил. Чакал бе удобен случай да върне ключа в писалището на баща си, но такъв не се бе появил. Сега много се радваше на това. Вече бе решил, че обича Керълайн повече от всичко на света и без колебание би дал живота си за нея.

При седем удара на корабната камбана той изпълзя от сламеника и се ослуша, да не би някой да го е усетил. Двамата му братя представляваха неясни малки купчини, редом с огромното туловище на Аболи, проснати върху палубата в смътната светлина на фенерите. Като прескачаше захъркалите увити фигури на останалите от екипажа, той стигна необезпокояван до стълбата.

И отново ивицата светлина се процеждаше под вратата на бащината му каюта, и Том пак се запита какво ли го държи буден след полунощ. Тихо мина край вратата и не можа да се сдържи да не спре пред каютата на момичетата. Стори му се, че долавя тихо дишане зад преградата, а едно от момиченцата изломоти нещо неразбрано в съня си. Продължи нататък, извади ключа от скривалището, влезе в погреба, свали фенера от куката, запали го и го върна на мястото му.

Беше така пренапрегнат, че подскачаше при всеки неочакван шум на кораба: гризенето на плъх или удар от провиснало въже. Свит до вратата, наблюдаваше долния край на стълбата. Този път не задряма и видя белите й боси стъпала, да се спускат колебливо надолу. Подсвирна тихичко, за да я окуражи.

Тя се наведе да го погледне и после изтича по останалите стъпала. Том се втурна насреща й, тя се хвърли в обятията му и двамата силно се прегърнаха.

— Исках да ти кажа, колко много съжалявам, че те ударих — прошепна Керълайн. — Всеки ден се мразех все по-силно.

Том замълча и тя вдигна лице нагоре. Едва го виждаше в слабата светлина, но той се надвеси за целувка, търсейки устата й. В същия миг тя отново пристъпи към него и първата му целувка намери веждата, втората носа и чак на третия път устните им се сляха.

Тя първа се дръпна.

— Не тук — прошепна Керълайн. — Може да дойде някой.

Последва го с готовност, когато я хвана за ръка и бързо я вмъкна в погреба. Без да се колебае, тя се насочи право към барутното ложе и го дръпна до себе си. Устата й посрещна отворена следващата му целувка и той усети връхчето на езика й да пърха по устните му като мушица около пламъче на свещ. Засмука го навътре.

Все още залепили уста, тя развърза връзката на ризата му, вмъкна малка хладна ръка през отвора и погали гърдите му.

— Ти си космат! — възкликна тя изненадано. — Искам да видя. — Вдигна предницата на ризата му. — Като коприна е. Толкова е мекичко. — Притисна лице към гърдите му. Дъхът й пареше и гъделичкаше. Това го възбуждаше по непознат досега начин. Забърза, сякаш всеки миг можеха да му я отнемат. Опита се да развърже панделката на нощницата, но непохватните му пръсти не се подчиняваха.

— Чакай! — тя отстрани ръката му. — Нека аз! — Долови смътно, че се държи различно от предишната им среща тук, в погреба. Беше уверена и сигурна. Като Мери или някое от останалите момичета в Хай Уийлд. Изведнъж разбра, че интуицията му не го е излъгала: тя бе правила това и преди. Знаеше колкото него, а може би и повече. Тази мисъл го окрили. Нямаше защо да се церемони повече.

Тя застана на колене, вдигна с едно движение нощницата презглава и я пусна на пода. Сега беше съвсем гола, но той виждаше само гърдите й, големи, обли и бели, увиснали като две огромни перли над него в мрака. Протегна ръце и напълни всяка длан с мекото им изобилие.

— Не така силно. Не ставай груб! — предупреди го тя. Остави го за известно време да прави, каквото иска и прошепна:

— Пипни ме! Пипни ме там, както преди!

Той го стори и Керълайн легна тихо със затворени очи. Том застана над нея, като внимаваше да не я уплаши. Смъкна бричовете до колене.

Изведнъж тя се опита да седне.

— Защо спря? — попита и погледна надолу. — Какво правиш? Не, недей! — Опита да се измъкне изпод него, но той бе много по-тежък и силен от нея и не можеше да се справи.

— Няма да те заболи — обеща Том. Керълайн блъскаше без полза раменете му, но постепенно се предаде. Престана да се противи и се отпусна пред настоятелния му натиск. Напрежението изчезна от тялото й и тя започна да издава онзи мъркащ гърлен звук.

Изведнъж отново се сгърчи и извика тихичко:

— Какво правиш? Моля те, Том, недей! О, какво правиш? — Пак започна да се съпротивлява, но той я държеше много здраво и след малко Керълайн се отпусна в обятията му. После и двамата започнаха да се движат в такт, в оня естествен и стар, колкото самото човечество, ритъм.

След това дълго лежаха един до друг, потта изстиваше по кожата им, дишането им се успокояваше бавно и най-накрая можеха отново да разговарят.

— Късно е. Агнес и Сара скоро ще се събудят. Трябва да тръгвам — прошепна Керълайн и посегна към нощницата си.

— Ще дойдеш ли пак? — попита я той.

— Може би. — Навлече нощницата и я завърза.

— Утре? — настоя той.

— Може би — повтори тя като скочи от раклата и отиде до вратата. Ослуша се, открехна я и надникна през процепа. Отвори още малко, колкото да се промъкне и изчезна.

Малко по малко „Серафим“ се измъкна от тропическите ширини и продължи на юг. Дните станаха прохладни и след преживяните задушаващи жеги, освежаващият ветрец от югоизток бе особено приятен. Тук океанът гъмжеше от живот, повърхността му зеленееше от планктона. От поста си на главната мачта виждаха размазани очертания на пасажи риба тон, безкрайни следи на големи риби оставаха покрай кораба.

И ето че един ден обедните измервания с бакстафа показаха, че корабът е изминал целия път на юг и е достигнал тридесет и два градуса южна ширина. Хал отново промени курса за последния етап към Добра Надежда.

Облекчаваща бе мисълта, че краят на тази част от плаването наближава и скоро ще видят земя. Предния ден доктор Рейнолдс бе съобщил за първите два случая на скорбут сред екипажа. Тази мистериозна болест бе проклятието на всеки капитан за далечно плаване. Минеше ли шестата седмица в открито море, отвратителното заболяване започваше да тръшка хората един след друг без видима причина или предупреждение. Никой не можеше да обясни причините за тая епидемия, нито пък вълшебният начин, по който изчезваше и жертвите оздравяваха, веднъж стъпили на брега.

• Предыдущая
• 28/195
• Следующая