Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 77

Под тези писма имаше ръкопис. Нют се вторачи в него.

— Какво е това? — попита Анатема. Той се извърна рязко. Беше се облегнала на рамката на вратата й приличаше на привлекателна прозявка с крака. Нют заотстъпва към масата.

— О, нищо. Сбъркали са адреса. Нищичко. Някаква си стара кутия. Тъпи реклами. Нали ги знаеш…

— В неделя?! — тя го избута встрани.

Той сви рамене. Тя обхвана с длани пожълтелия ръкопис и го извади.

— Ошъте Прави и Акуратни Предъсказаниа отъ Агнесъ Нътъръ — прочете тя бавно. — Отъносъно Бъдештиа Светъ; Сагата пъродълъжава! Ох, Божичко…

Тя я положи благоговейно на масата и се приготви да отгърне първата страница.

Ръката на Нют кацна леко върху нейната.

— Я си помисли — рече й тихо той. — Искаш ли до края на живота си да си останеш потомка? Тя вдигна очи. Погледите им се срещнаха.

Беше неделя, първият ден от всички останали за света, към единайсет и половина.

В Сейнт Джеймс парк беше сравнително спокойно. Патиците, експерти по геополитика, погледнато от хлебна перспектива, го отдаваха на спад в международното напрежение. Всъщност международното напрежение наистина беше спаднало и сума ти хора в разни офиси се опитваха да разберат защо, мъчеха се да установят къде се е дянала Атлантида с все три международни изследователски експедиции, пребиваващи на нея, и да проумеят какво им стана вчера на всичките им компютри.

Паркът беше пуст, като не броим един член на MI9, който се опитваше да вербува някакъв, ала по-късно и двамата се оказаха в неловко положение, тъй като онзи също излезе член на MI9, както и един върлинест тип, който хранеше патиците.

Освен това там бяха Кроули и Азирафел.

Разхождаха се по тревата рамо до рамо.

— И при мене същата работа — рече Азирафел. — Магазинчето си е там, нищичко му няма. Една сажда не можеш намери.

— Исках да кажа, че старо бентли просто не можеш да произведеш — продължи Кроули. — Не можеш да докараш патината. Ама ей на, там си беше, цяло-целеничко. На улицата. Не можеш да забележиш грам разлика.

— Е, виж, аз забелязах разлика. Сигурен съм, че не съм държал на склад книги със заглавия като „Бигълс отива на Марс“, „Джак Кейд, героят от Дивия запад“, „101 неща, които всяко момче може да прави“ и „Кръвожадните кучета от Морето на черепите“.

— Олеле, съжалявам — възкликна Кроули, който знаеше колко много държеше ангелът на колекцията си от книги.

— Недей — ухили му се щастливо Азирафел. — Всичките са първи издания, струващи луди пари — проверих в справочника на цените „Скиндъл“. Според мен изразът, който употребяваш в такива случаи, е „лелеееее“.

— Пък аз си мислех, че ще възстанови света съвсем както си беше — рече Кроули.

— Да — съгласи се Азирафел. — Повече или по-малко. Доколкото може. Обаче той имал и чувство за хумор.

Кроули му метна кос поглед.

— Твоите обаждали ли са се?

— Не. А твоите?

— Не.

— Според мен се преструват, че нищо не е станало.

— Предполагам, че и моите. Това е то бюрокрацията.

— Освен това според мен моите чакат да видят какво ще стане по-нататък — додаде Азирафел. Кроули кимна.

— Малко да си поемат дъх — рече той. — Шанс за морално превъоръжаване. Да подсилят защитата. Да е готова за голямата работа.

Застанаха край езерото и загледаха как патиците драпат за трохички.

— Моля? — рече Азирафел. — Аз си мислех, че това беше голямата работа.

— Не съм убеден — възрази му Кроули. — Я си помисли. Парите си залагам, че баш голямата работа ще е всички Ние срещу всички Тях.

— Какво? Искаш да кажеш, Раят и Адът срещу човечеството?

Кроули сви рамене.

— Разбира се, ако наистина е променил всичко, то може би е променил и себе си. Може да се е отървал от властта си например. Да е решил да си остане човек.

— Ох, много се надявам — изохка Азирафел. — Както и да е, убеден съм, че алтернативата не би била позволена. Ъ-ъ. Нали?

— Не знам. Никога не можеш да си сигурен какво наистина е предначертано. Планове в плановете.

— Моля?

— Ами — подхвана Кроули, който беше мислил за това, докато най-накрая го заболя главата — някога да си си задавал въпроси за всичко това? Нали ме разбираш: вашите и нашите, Раят и Адът, доброто и злото — всичките тия работи? Искам да кажа, защо?

— Доколкото си спомням — подзе сковано ангелът, — имаше бунт и после…

— А, да. Ама защо стана така, а? Искам да кажа, не беше задължително, нали така? — погледът на Кроули беше станал налудничав. — Всеки, който може да съгради цяла вселена за шест дни, не би позволил да се случи подобно нещо. Освен ако не го иска, разбира се.

— О, хайде стига. Бъди разумен — възрази колебливо Азирафел.

— Съветът ти не е добър — отсече Кроули. — Никак даже. Ако седнеш и поразмислиш разумно над това, ще стигнеш до някои доста смахнати идеи. Като например: защо ще създават хората любопитни, а после ще турят някой забранен плод на видно място заедно с голям светещ неонов пръст, на който пише „ТОЗИ Е“ и го сочи?

— Неон не си спомням да е имало.

— Това беше метафора. Искам да кажа, защо ще го правиш, ако наистина не искаш да го изядат, а? Искам да кажа, може пък просто да искаш да провериш какво ще излезе. Може би всичко това е част от големия страхотен неизразимо велик план. Всичко. Ти, аз, той — всичко. Някакво огромно страхотно изпитание, за да провериш дали си си свършил цялата работа както трябва, а? Почваш да си мислиш: не може да е велика космическа партия шах, няма как да не е просто крайно сложен пасианс. И не си прави труда да ми отговаряш. Ако можехме да го проумеем, нямаше да сме ние. Защото всичко е… е…

НЕИЗРАЗИМО ВЕЛИКО — обади се фигурата, която хранеше патиците.

— Мда. Точно така. Благодаря.

Наблюдаваха как високият непознат грижливо пусна празната кесия в кошчето за боклук и се отдалечи с наперена походка през тревата. После Кроули поклати глава.

— Та за какво ти говорех? — попита той.

— Не знам — отвърна Азирафел. — Според мен не беше кой знае колко важно.

Кроули кимна мрачно.

— Хайде да те изкуша с един обяд — изсъска той. Отидоха отново в „Риц“, където завариха една мистериозно свободна маса. И може би скорошните напъни бяха оказали някакви странични влияния върху природата на действителността, защото, докато ядяха, за първи път от изобщо някога едно славейче пееше на площад „Бъркли“.

Никой не го чу заради шума от колите, но то си беше там и туйто.

Беше един часът в неделя.

През последното десетилетие неделният обяд в света на издирвача на вещици сержант Шадуел бе следвал неизменен образец. Той сядаше на разнебитената, изпогорена от цигари маса в стаята си и прелистваше някоя възстара книга за магии и демонология от библиотеката на армията73 — „Некротелекомникон“, „Либер Фулварум Пагинарум“ или неговата отколешна любимка „Малеус Малефикарум“74.

Тогава на вратата се почукваше, мадам Трейси извикваше: „Обядът, господин Шадуел!“, Шадуел измърморваше „уличница безстидна“ и изчакваше шейсет секунди, за да има време уличницата безстидна да се върне в стаята си; после отваряше вратата и прибираше чинията с дроб, обикновено грижливо захлупена с друга чиния, за да не изстива. Внасяше я вътре и изяждаше яденето, като умерено внимаваше да не покапе със сос страниците, които четеше75.

Така си беше от край време.

Но не и тази неделя.

Като за начало той не четеше. Само си седеше.

И когато на вратата се почука, той мигом стана и я отвори. Нямаше нужда да бърза.

Чиния нямаше. Само мадам Трейси, накичена с брошка камея и с червило в цвят, който не му беше познат. Освен това беше застанала в средата на парфюмна зона.

— Да, Йезавело?