Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 62

— И ти не можеш да ги направиш по-добри — додаде Брайън.

— О, ако само това ви притеснява, хич не се притеснявайте — безгрижно рече Адам. — Щото мога да ви накарам и вас да правите, каквото аз поискам…

Той млъкна. Ушите му се вслушаха с ужас в думите, които устата му изговаряше. Ония отстъпваха назад.

Кучето обхвана главата си с лапи.

Лицето на Адам приличаше на въплъщение на краха на империя.

— Не — рече той дрезгаво. — Не. Върнете се! Заповядвам ви!

Те застинаха точно в мига, преди да се втурнат в бяг. Адам ги гледаше.

— Не, аз не исках да… — започна той. — Вие сте ми приятели…

Тялото му се разтресе. Главата му се отметна назад. Той вдигна ръце и задумка по небето с юмруци.

Лицето му се разкриви. Варовикът под маратонките му се пропука.

Адам отвори уста и изпищя. Беше звук, който простосмъртно гърло не бива да е способно да издаде; писъкът изскочи от кариерата, смеси се с бурята, накара облаците да се сгъстят в нови, грозни форми.

Ехтеше ли, ехтеше.

Отекна в цялата вселена, която е доста по-малка, отколкото смятат физиците. Разтресе небесните сфери.

Говореше за загуба и не замлъкна дълго-дълго.

А после спря отведнъж.

Нещо изтече.

Главата на Адам отново се килна надолу. Очите му се отвориха.

Каквото и да беше онова, което дотогава стоеше сред старата кариера, сега там стоеше Адам Йънг. Един Адам Йънг, който знаеше повече, но въпреки всичко Адам Йънг. Може би по — Адам Йънг отвсякога.

Призрачната тишина в кариерата се замени от по-позната, уютна тишина, чистата и проста липса на шум.

Освободените Ония се притискаха до варовиковата стена, забили погледи в него.

— Всичко е наред — рече тихо Адам. — Пепър? Уенсли? Брайън? Върнете се. Всичко е наред. Вече знам всичко. И вие трябва да ми помогнете. Инак всичко онова ще се случи. Ама наистина ще се случи. Ще се случи, ако не направим нещо.

Тръбите в Джасмин котидж се люшкаха, трещяха и изливаха върху Нют вода, леко биеща на цвят каки. Обаче студена. Вероятно това беше най-студеният студен душ, който Нют беше вземал в живота си.

И никак не му помагаше.

— Небето е червено — посочи той, щом се върна. Чувстваше се леко луднал. — В четири и половина следобед. През август. Какво значи това? В смисъл на насладата за служителите от флотата, да речем? Искам да кажа, щом червеното нощно небе радва моряците, то какво би забавлявало човека, който оперира с компютрите на някой супертанкер? Или не бяха ли овчарите тия, дето се радват нощем? Все не мога да запомня.

Анатема огледа хоросана в косата му. Душът не беше успял да отърве момъка — просто го беше навлажнил и размазал и Нют изглеждаше така, сякаш е нахлупил бяла шапка с косми по нея.

— Тебе май яко те е треснало — рече тя.

— Не, това беше, когато си ударих главата в стената. Нали се сещаш, когато ти…

— Да — Анатема погледна озадачено през счупения прозорец. — Ти би ли казал, че е кърваво на цвят? Много е важно.

— Не бих — заяви Нют, чийто влак на мислите бе временно дерайлирал. — Не е точно кръв. Бие на розово. Сигурно бурята е вдигнала много прах във въздуха.

Анатема ровеше из „Правите и акуратни предсказания“.

— Какво правиш? — попита той.

— Опитвам се да намеря препратката. Не мога да бъда…

— Според мен няма защо да се косиш — заяви Нют. — Знам какво означава останалата част от 3477. Хрумна ми, когато…

— Какво искаш да кажеш с това, че знаеш какво означава?

— Видях го, като идвах насам. И не ми се сопай такава. Боли ме главата. Пише го там на оная вашата въздушна база. И няма нищо общо с мирта. Пише „Мирът е наша професия“. От тия работи, дето ги пишат на табели по въздушните бази. Нали се сещаш: „САК 8657745-то крило“, „Пищящите сини демони“, „Мирът е наша професия“. Такива работи. — Нют притисна главата си с длани. Еуфорията определено утихваше. — Ако Агнес е права, то вероятно точно в момента там вътре има някакъв луд, който навива всичките ракети и им маха регулаторите. Или каквото там имат.

— Не, няма такъв — заяви твърдо Анатема.

— О, така ли? Гледал съм филми! Кажи ми една основателна причина да си толкова сигурна.

— Там няма никакви бомби. Нито пък ракети. Това тук всеки го знае.

— Но това е въздушна база! Има писти!

— Те са само за транспортни самолети и тям подобни. Вътре има само комуникационно оборудване. Радиостанции, такива работи. Грам експлозив няма.

Нют се вторачи в нея.

Вижте как Кроули се носи със сто и осемдесет километра в час по M40 към Оксфордшър. Дори и най-решително нехайният наблюдател би забелязал ред странни неща в него. Например стиснатите зъби или матовочервеното сияние, излизащо иззад слънчевите му очила. И колата. Колата си беше явен намек.

Кроули бе поел на път със своето бентли и проклет да е, ако не пристигнеше пак с бентлито. Не че дори някой от ония маниаци на тема коли, дето си има собствен чифт очила за пътуване с автомобил, би познал, че това е класически модел на „Бентли“. Вече не. Нямаше да познаят дори, че изобщо е „Бентли“. Биха се обзаложили петдесет на петдесет, че това чудо някога е било кола.

За начало по нея не беше останала никаква боя. Може и да беше все още черна там, където цветът й не беше ръждив, размазан червеникавокафяв, но това беше матово, въгленовочерно. Пътуваше вътре в своя собствена огнена топка като космическа капсула по време на особено трудно завръщане в атмосферата.

Около металните джанти беше останала тънка кора от спечена, стопена гума, но като забележеше човек, че джантите кой знае как продължават да се въртят на два сантиметра от повърхността на шосето, това май не се отразяваше кой знае колко фатално на окачването.

Трябваше да се е разпаднала още преди километри.

Тъкмо усилието, с което я задържаше да не се разпадне, караше Кроули да скърца със зъби и беше причина за биопространствената обратна връзка, на която се дължаха светещите червени очи. Това и усилието постоянно да си припомня, че не бива да започва да диша.

Не се беше чувствал така от четиринайсти век.

Атмосферата в кариерата сега беше по-дружелюбна, но все още напрегната.

— Трябва да ми помогнете да се оправя — рече Адам. — Хората се мъчат да го оправят от хиляди години, но сега трябва да го оправим ние.

Те кимнаха услужливо.

— Разбирате ли, работата е там, че, че… ами нали го знаете Мазния Джонсън?

Ония кимнаха. Всичките го знаеха и Мазния Джонсън, и членовете на другата банда в Долен Тадфийлд. Бяха по големи и не особено приятни. Надали минаваше и седмица, без двете банди да се сджавкат.

— Е — продължи Адам, — ние винаги печелим, нали?

— Почти винаги — поправи го Уенслидейл.

— Почти винаги — съгласи се Адам. — И…

— Във всеки случай повече от половината пъти — обади се Пепър. — Щото нали си спомняте, като се вдигна оная патардия за купона на старчоците в градското кметство, когато ние…

— Това не се брои — заяви Адам. — И те го отнесоха също колкото и ние. Ама нали за старците се предполага, че обичат да слушат как играят деца. Четох го някъде. Не виждам що нас трябва да ни хокат само щото старците ни са нещо сбъркани. — Той замълча. — Както и да е… по-добри сме от тях.

— О, че сме по-добри, по-добри сме — съгласи се Пепър. — За това си прав. По-добри сме, дума да няма. Само дето не винаги печелим.

— Само предположете — подзе бавно Адам, — че можем да ги разбием тотално. Да… да накараме да ги изселят някъде или нещо такова. Просто да сме сигурни, че освен нас в Тадфийлд друга банда няма. К’во ще кажете?

— Какво, искаш да кажеш той да е… мъртъв? — обади се Брайън.

— Не. Просто… просто да се е махнал.

Ония се замислиха. Мазния Джонсън си беше житейски факт още откакто пораснаха достатъчно големи, че да се замерят с влакчета играчки. Опитаха се да вкарат някак в ума си представата за свят с дупка във формата на Джонсън в него.