Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 21
- Предыдущая
- 21/79
- Следующая
— Как е?
Заместник-началникът по надниците извърна към него изпито лице.
— Доста зле — отвърна той. — Куршумът е преминал почти през всичките. Аксес, Баркликард, Дайнърс — всичките.
— Едва златната „Америкън експрес“ го е спряла — додаде Уедърд.
Те съзерцаваха с ням ужас гледката на портфейл, натъпкан с кредитни карти, по средата с дупка от куршум, който замалко не го бе пронизал целия.
— И защо? — попита чиновник от надниците. Началникът на „Вътрешни ревизии“ отвори уста да каже нещо разумно, ала не каза нищо. Всеки си има слабо място и току-що го бяха пернали здравата по неговото такова. Двайсет години в професията. Искаше да стане дизайнер на шрифтове, но съветникът по кариерата не беше и чувал за такова нещо. Двайсет години двойни проверки на формуляр БФ-18. Двайсет години цъкане с проклетия джобен калкулатор, когато дори й онези от „Планиране“ имаха компютри. А сега по причини неизвестни, но вероятно свързани с реорганизацията и с желанието да си спестят всичките разходи по ранното пенсиониране го стреляха с оловни куршуми.
В главата му настъпваха пълчищата на параноята.
Той погледна собствения си пистолет. През мъглите от гняв и смут забеляза, че беше по-голям и по-черен, отколкото когато му го връчиха. И по-тежичък също.
Той се прицели в един близък храст. Куршумената струя го разпердушини за секунди пред очите му.
О, значи такава била тяхната игра. Е, все някой трябваше да победи.
Той погледна хората си.
— Добре, момчета — рече той, — да им видим сметката на ония гадове!
— Така както аз го виждам — рече Кроули, — никой не е задължен да натиска спусъка.
Той пусна на Азирафел лъчезарна, чувствителна усмивка.
— Хайде — подкани го той. — Да поогледаме, докато всички са заети.
Куршумите свистяха в нощта.
Джонатан Паркър, от отдел „Покупки“, пълзеше през храстите и не щеш ли, един храст го стисна за врата.
Найджъл Томпкинс изплю китка рододендронови листа.
— Там долу цари законът на компанията — изсъска той с покрито със спечена кал лице, — но тук съм само аз…
— Подличък номер си беше — заяви Азирафел, докато обикаляха празните коридори.
— Че какво толкова съм направил? Какво? — Кроули блъскаше напосоки разни врати.
— Там навън хората се стрелят!
— Е, ами те това искаха, нали така? Самички си го направиха. Тъкмо това е истинското им желание. Аз само им помогнах. Мисли си за ставащото като за вселената в миниатюра. Свободна воля за всички. Божествена непогрешимост, нали така?
Азирафел го изгледа на кръв.
— Ох, добре де — изпъшка нещастно Кроули. — Всъщност никой няма да бъде убит. Всички по чудо ще избегнат смъртта. Щото иначе никак няма да е забавно.
Азирафел си отдъхна.
— Знаеш ли, Кроули — усмихна се той, — винаги съм бил убеден, че дълбоко в себе си ти всъщност си много…
— Добре де, добре де — прекъсна го троснато Кроули. — Вземи сега, та го раздрънкай на целия свят, а?
Не след дълго започнаха да възникват халтави съюзи. Повечето финансови отдели откриха, че ги свързват общи интереси, уредиха разногласията помежду си и се съюзиха срещу „Планирането“.
Когато пристигна първата полицейска кола, шестнайсет куршума, идващи от най-разнообразни посоки, се забиха в бронята й, преди да сколаса да преполови алеята. Още два съсипаха антената, но вече беше твърде, твърде късно.
Мери Ходжис тъкмо затваряше телефона, когато Кроули отвори вратата на офиса й.
— Сигурно са терористи — рече сопнато тя — или бракониери. — После огледа двамата мъже. — Вие сте полицаите, нали?
Кроули забеляза как очите й започнаха да се изцъклят. Като всички демони той имаше добра памет за физиономии, дори и при десет изминали години, липса на монашеско покривало и добавката на свиреп слой грим. Щракна с пръсти. Тя се отпусна обратно в стола, а лицето й се превърна в безизразна, дружелюбна маска.
— Нямаше нужда — рече Азирафел.
— Доб… — Кроули погледна часовника си. — Добро утро, госпожо — произнесе той с напевен глас. — Ние сме просто двойка свръхестествени същества и само се чудехме дали не бихте ни помогнали, като ни посочите местонахождението на прословутия Син на сатаната. — Той се усмихна студено на ангела. — Да я събудя, казваш? Тогава ти ще й го кажеш това.
— Е… щом ще е така… — отвърна бавно ангелът.
— Понякога старият начин си е най-добър — заяви Кроули и се обърна към изпадналата в несвяст жена.
— Били ли сте монахиня преди единайсет години? — попита той.
— Да — отвърна Мери.
— Ето на! — рече Кроули на Азирафел. — Видя ли? Знаех си, че не съм сбъркал.
— Дяволски късмет — промърмори ангелът.
— Тогава името ви беше сестра Приказлива. Или нещо подобно.
— Бъбрива — поправи го с глух глас Мери Ходжис.
— А спомняте ли си инцидент, свързан с размяната на новородени бебета? — попита Кроули.
Мери Ходжис се поколеба. Когато заговори, сякаш за пръв път от години се пробуждаха спомени, обрасли с дебела кора.
— Да — отвърна тя.
— Съществува ли някаква възможност при размяната нещо да се е объркало?
— Не знам.
Кроули се замисли.
— Трябва да сте имали архив — заяви той. — Архив винаги има. Всеки в днешно време води архив — той погледна гордо Азирафел. — Това беше едно от най-добрите ми хрумвания.
— О, да — потвърди Мери Ходжис.
— И къде е той? — попита благо Азирафел.
— Веднага след раждането избухна пожар. Кроули изпъшка и замята ръце във въздуха.
— Сигурно е бил Хастур — рече той. — В стила му е. Как да им имаш вяра на тия? Бас ловя, че си е мислил, че постъпва много умно.
— Спомняте ли си някакви подробности за другото дете? — попита Азирафел.
— Да.
— Моля ви, кажете ми ги.
— Имаше мънички хубавки пръстенца сладки.
— О.
— И беше такова сладурче — мечтателно продължи Мери Ходжис.
Навън се разнесе вой на сирена, рязко прекъснат от уцелилия я куршум.
Азирафел сръчка Кроули.
— Давай по-бързо — подкани го той. — Всеки момент ще затънем до колене в полиция и аз, разбира се, ще бъда морално задължен да им помагам при разпита. — Той се позамисли. — Може би тя ще успее да се сети дали и други жени са раждали същата нощ и…
Тичащи крака затопуркаха на долния етаж.
— Спри ги! — възкликна Кроули. — Трябва ни още време!
— Още някое чудо и Там Горе наистина вече ще почнат да ни забелязват — опъна се Азирафел. — Ако много ти се иска Гавраил или някой друг да се зачуди как така четирийсет полицаи изведнъж са заспали…
— Добре — съгласи се Кроули. — Дотук сме. Толкова. Струваше си да опитаме. Да се махаме.
— След трийсет секунди ще се събудиш — рече Азирафел на бившата монахиня, изпаднала в транс — и ще си сънувала прекрасен сън за онова, което най-много обичаш и…
— Да, да, хубаво де — въздъхна Кроули. — Може ли вече да тръгваме?
Никой не ги забеляза как се измъкват. Полицаите бяха твърде заети с вкарването в сградата на четирийсет опиянени от адреналин и пощурели за битка курсисти по мениджмънт. Три полицейски микробуса бяха изорали дири в ливадата. Азирафел успя да накара Кроули да удари едно рамо на първата линейка, но после бентлито изсвистя в нощта. Зад гърба им лятната къща и белведерът вече пламтяха.
— Зарязахме горката женица в ужасно положение — рече ангелът.
— Мислиш ли? — Кроули се опита да сгази един таралеж и не уцели. — Заявките ще й се удвоят, помни ми думата. Стига да си изиграе картите както трябва и се оправи с писмените откази и със закона. Инициативно обучение с истинско оръжие? На опашка ще се редят.
— Защо си толкова циничен?
— Казах ти вече. Професия.
Известно време пътуваха в мълчание. После Азирафел се обади:
— Редно е да мислим, че все някак ще се издаде, нали? Да смятаме, че можем по някакъв начин да го разпознаем.
- Предыдущая
- 21/79
- Следующая