Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон - Страница 10
- Предыдущая
- 10/79
- Следующая
Макар че нито господин Билтън, нито господин Скагс го осъзнавали, изпратеният им ръкопис бил единствената пророческа творба в цялата човешка история, състояща се изцяло от съвсем правилни предсказания за следващите триста четирийсет и нещо години и точ в точ акуратни описания на събитията, чиято кулминация щяла да бъде Армагедон. Струвала си парите до най-малката подробност.
Тя била отпечатана от Билтън и Скагс през септември 1655 г. — тъкмо навреме за коледните покупки15 — и станала първата книга в Англия, пусната в продажба с намаление.
Но пак не се продала. Дори не и онова копие в мъничкото магазинче в Ланкашир с написаното до него на картонче „Местенъ авторъ“.
Авторката на книгата, някоя си Агнес Нътър, не била изненадана — но пък и тя, Агнес Нътър, не се изненадвала току-така.
Както и да е, тя не я била написала, за да се продава или заради печалбата от авторските права; дори не и за да се прочуе. Била я написала заради едничката безплатна бройка, полагаща се на автора.
Никой не знае какво се е случило с легионите непродадени бройки. Със сигурност нито една не се пази в музей или в частна колекция. Дори и Азирафел не притежаваше бройка, но при мисълта да докосне някоя от тях с изящната си наманикюрена длан му омекваха коленете.
Всъщност в целия свят беше останала една-единствена бройка от пророчествата на Агнес Нътър.
Намираше се на една лавица за книги на около шейсет и пет километра от мястото, където Кроули и Азирафел се наслаждаваха на превъзходен обяд и, метафорично казано, тъкмо беше започнала да тиктака.
А часът беше три. Антихристът пребиваваше на земята от петнайсет часа, а през три от тях един ангел и един демон здравата се наливаха.
Бяха седнали един срещу друг в задната стаичка на Азирафеловата занемарена книжарничка в Сохо.
Повечето книжарнички в Сохо си имат задни стаички, а повечето от тези задни стаички са пълни с редки или поне много скъпи книги. Но книгите на Азирафел нямаха илюстрации. Имаха стари кафяви корици и хрущящи страници. Сегиз-тогиз, като нямаше избор, продаваше по някоя.
Също така сегиз-тогиз сериозни мъже в тъмни костюми се отбиваха при него и му предлагаха много любезно: не би ли желал да продаде и самата книжарничка, за да бъде превърната в търговски пункт, по-подходящ за този квартал. Понякога му предлагаха пари в брой на големи пачки в банкноти от по петдесет лири. А понякога, докато разговаряха, други мъже с тъмни очила обикаляха магазинчето, клатеха глави и разправяха колко лесно пламвала хартията и как това неговото си било жив капан за пожари.
Азирафел кимаше, усмихваше се и казваше, че щял да си помисли. А после те си отиваха. И никога не се връщаха.
Като си ангел, не значи непременно, че си и глупак.
Масата помежду им беше цялата в бутилки.
— Работата е там — рече Кроули. — Работата е там. Работата е там — той се опита да докара Азирафел на фокус.
— Работата е там — повтори той и се опита да измисли каква е работата.
— Исках да кажа — лицето му светна — делфините. За тях ти говорех.
— Вид риби — рече Азирафел.
— Нененене — възрази Кроули и размаха пръст — Б’зайник е. Баш си е б’зайник. Разликата… — той нагази в блатото на разсъжденията си и се опита да се сети каква ли беше тая разлика. — Разликата е, че те…
— Се съвокупляват извън водата — пробва се Азирафел.
Кроули набърчи чело.
— Май не. П’чти съм ’б’ден, че не е т’ва. Нещо си там за малките. К’вото ще да е. — Той се стегна. — Работата е там. Работата е там. Мозъците им.
Той се протегна за бутилка.
— И какво мозъците им? — подсказа му ангелът.
— Големи мозъци. Там е работата, Колкото. Колкото. Колкото грамадански мозъци, да им се не видят и мозъците. Пък после и китовете. Мозък до мозъка, от мене да го знаеш. Т’ва, морето, направо бъка от мозъци.
— Кракен — додаде Азирафел, мрачно втренчен в чашата си.
Кроули му хвърли продължителния, съсредоточен поглед на човек, на чийто мисловен влак току-що са му запречили пътя с греда.
— Ъ?
— Такава една огромнейша гадина — поясни Азирафел. — Спи под ехтящите незнайни дълбини. Под цели камари огромни и неизброими полипол… полипо… абе, проклети грамадански водорасли, нали разбираш. Предполага се, че ще изплува на повърхността в самия край, щом морето кипне.
— Тъй ли?
— Факт.
— И к’во — облегна се назад Кроули. — Значи цялото море ври и кипи, делфините, горките, стават на чорба с морски водорасли и на никой не му дреме. Същото е и с горилите. Оп-па, ще си рекат те, небето цялото почервеня, звездите падат и се разбиват в земята — к’во ли слагат напоследък в бананите? А после…
— Те си правят гнезда — горилите, — знаеш ли? — обади се ангелът, посегна да си налее още едно и на третия опит успя да уцели чашата.
— Тцъ.
— Истина ти казвам, Бога ми. Гледал съм го на филм. Гнезда.
— Т’ва са птиците бе — поправи го Кроули.
— Гнезда — настоя Азирафел.
Кроули реши да не спори по темата.
— И к’во — поде той. — Значи всичките създания, голи и мацки. Малки, искам да кажа. Големи и малки. Сума ти от тях имат мозъци. И после — драннн!
— Но ти си част от това — рече Азирафел. — Ти изкушаваш хората. И си те бива. Кроули тресна чаша о масата.
— Това е друго. Не е задължително те да се съгласяват. Онова там, неизразимо великото, нали така? Това вашите го измислиха. Трябвало постоянно да изпитваш хората. Но без да ги унищожаваш.
— Добре де, добре де. И на мене не ми харесва повече, отколкото на тебе, но нали ти казах. Не мога да не се почти… подши… да не правя онова, което ми казват. Ангел съм, тъй де.
— В Рая няма кина — рече Кроули. — И филмите са много малко.
— Не се опитвай да изкушаваш мен — пророни окаяно Азирафел. — Знам те тебе, змия със змия такава.
— Само си помисли — продължи безмилостно Кроули. — Знаеш ли ти к’во е вечността? К’во е вечността, знаеш ли? Искам да кажа, ти вечността знаеш ли к’во е? Значи на края на вселената има една голяма планина, разбираш ли, цял километър и половина висока, и на всеки хиляда години едно птиче долита…
— Какво птиче? — попита подозрително Азирафел.
— Ми т’ва птиче, дето ти казвам. И на всеки хиляда години то…
— Все едно и също птиче през хиляда години?
Кроули се поколеба.
— Ами да — рече той.
— Ега ти дъртото птиче.
— Добре де. Та на всеки хиляда години това птиче долита…
— Докретва…
— … долита чак до тая планина и си точи човката…
— Я задръж. Т’ва не може да го бъде. Оттука до края на вселената има сума ти… — ангелът направи широк, макар и лъкатушен замах, — сума ти нищо и никакво, момчето ми.
— Но все пак то си долита там — настоя Кроули.
— Как?
— Няма значение!
— С космически кораб например — предложи ангелът.
Кроули поомекна.
— Ми хубаво — рече той, — щом така ти харесва. Та както и да е, т’ва птиче…
— Само че нали си говорим за края на вселената — продължи Азирафел, — значи трябва да е от ония космически кораби, дето, като стигнеш края, излизат твойте потомци. Значи трябва да кажеш на потомците си: „Вижте к’во, като стигнете до планината, трябва да…“ — той се поколеба. — К’во трябва да правят?
— Да си остри човката на планината — рече Кроули, — а като полети обратно…
— … с космическия кораб…
— … след хиляда години се връща и пак прави същото — побърза да каже Кроули.
Последва миг пиянско мълчание.
— Бе толкоз много усилия зарад едното подостряне на човката — заразмишлява Азирафел.
— Слушай — настоя Кроули. — Става въпрос за това, че когато птичето изравни планината със земята и нищичко не остане от нея, тогава…
Азирафел отвори уста. Кроули беше наясно, че се готви да изтърси нещо по повод относителната твърдост на птичите човки и гранитните планини, и бързо се юрна по-нататък.
- Предыдущая
- 10/79
- Следующая