Остров Тамбукту - Марчевски Марко - Страница 31

• Предыдущая
• 31/113
• Следующая

- Сетих се, сър - каза Смит и дигна палеца си нагоре като проповедник, който поучава своите енориаши. - Туземците са изяли орехите, защото са били гладни.

Неволно се засмях на тая шега.

- А защо не са взели консервените кутии и басмата? - попитах аз.

- От страх да не им направите магия - отговори Смит. - Нали се оплаквахте веднъж, че диваците се отказвали от вашите лекарства, защото се страхували да не умрат от тях.

Смит беше прав. Ако племето бома са решили, че съм останал да живея при неговите врагове, ясно е, че ме смята вече за свой враг. А щом ме смята за враг, никога не би приело от мен каквото и да било от страх да не му направя уин кобрай - лошо лекарство, магия. Затова не са взели кутиите и басмата, а са изяли кокосовите орехи, за да не ги изям аз, техният враг.

Тази мисъл ме смути. Стана ми мъчно за Лахо, за Габон и за всички други добри хора от племето, които в най-трудните дни на моя живот ме спасиха от глад и ми дадоха подслон. Чувствувах се виновен пред тях. Бях им обещал да се върна в планината, а не удържах обещанието си...

- Да вървим, сър - каза Смит. - Какво има да мислите? Ще дадете кутиите и басмата на новите си приятели. И ползата ще е по-голяма - срещу тях ще получите банани и кокосови орехи.

Тръгнахме по брега. Какви огромни дървета! Дървета гиганти. Ето един баниан. Под неговата грамадна корона може да се побере почти цяло село. Стъблото му е толкова дебело, че пет-шест души не биха могли да го обхванат с ръце. И все пак това дебело дърво не би могло да удържи огромните си клони и затова самите клони пущат въздушни корени, които заедно с растежа на дървото стигат до земята, и се забиват в нея. Тия дебели въздушни корени подпират дървото от всички страни.

Ето и едно тиково дърво. То е високо около четиридесет метра. И неговото стъбло е много дебело, а цветовете му съвсем дребни, бели. Листата му са вечно зелени. Това е едно от най-здравите дървета на света. Съдържа особено масло, което придава на дървото здравина и устойчивост. От тиковото дърво строят кораби, защото морските животни (миди и др)., които обикновено полепват по дъното на корабите, мъчно го разяждат. Смит каза, че заради тия качества на тиковото дърво холандците го култивирали на остров Ява и Суматра.

- Голямо богатство има в тия гори, сър! - възхищаваше се плантаторът и в същото време беше огорчен, че никой не използува тия огромни богатства.

Ние вървяхме по пътеката, която водеше за селището на племето бома. Тя ни изведе в познатата дълбока долина и там свърши. Намерих високото дърво, на което някога имаше стълба от лиани, но стълбата я нямаше. Пътят за селището на племето бома беше прекъснат. Племето очевидно не ме смяташе вече за свой приятел и аз се върнах натъжен и разстроен.

Дванадесета глава. Старият испански географ не лъже. Съмненията на Гахар. Амбо, синът на главатаря. Кой е Арики? Идолът на племето Занго. На лов със сина на вожда. Гибон и мангуста. Стрела, която изпуска гръмотевици

I

Изминаха още три месеца. През това време не се случи нищо особено. Всяка сутрин отивах на брега при туземците, а вечер се връщах на яхтата. Капитан Стерн редовно идваше с мене да пази, но скоро и той се убеди, че неговата пушка е излишна. Хората от племето бяха кротки и миролюбиви, никой не мислеше да ни напада. Въпреки това капитанът искаше да гръмне поне веднъж пред тях, за да им покаже силата на пушката, но аз не се съгласявах. Защото само от един гърмеж те ще се изплашат, ще се разбягат и никога вече няма да се мярнат пред очите ни, но каква ще бъде ползата от това? Ние трябваше да спечелим доверието им, а доверието на хората не се печели с насилие и заплахи. Капитан Стерн разбра тази истина и напоследък почна да излиза на брега без оръжие. И все пак туземците не му харесваха и той често се оплакваше от тях.

- Старият испански географ лъже - роптаеше той. - Тия хора никак не са гостоприемни. Никой досега не ни е поканил на гости, крият от нас жените и децата си, сякаш сме людоеди...

Той беше прав. Туземците не само нито веднъж не бяха ни поканили в селото, но и при нас в залива идваха почти със същата плахост и предпазливост, както и при първата ни среща. Но аз не се отчайвах. Напротив, след като племето бома ясно ми даде да разбера, че не ме смята вече за свой приятел, още по-упорито почнах да търся начин да докажа на новите си познати, че ние, пакегите, не сме техни врагове. Аз вярвах, че щом се убедят в нашите добри намерения, туземците ще изменят отношението си към нас и ще ни оставят да живеем на острова свободно.

И защо не? Аз всеки ден им раздавах подаръци - басмени панделки, герданчета, огледалца, цигари - според щедростта на плантатора и което беше много важно, лекувах ги от различни болести... Отначало туземците решително се отказваха от моите лекарства и гледаха с недоверие малките стъкълца с риванол и бурканчетата с мехлеми. Само Гахар се престраши и ми позволяваше да промивам и превързвам раната на ръката му - може би защото много го болеше, или пък защото беше стар и не се страхуваше вече от смъртта, не зная. Но щом раната на Гахар оздравя, той я показваше на всички и ме наричаше "лапао" - победител на всички болести. За мене това беше най-добрата награда.

Веднъж Гахар ме попита дали мога да докарам "арамру" - земетресение. Аз отрицателно поклатих глава.

- А можеш ли да докараш дъжд?

- Не мога - отвърнах аз.

- А можеш ли да прогониш рибите от морето?

- Не мога.

- А можеш ли да съживиш умрял човек?

Аз се засмях.

- Кажи, можеш ли? - настояваше Гахар. Не обичам лъжата дори когато тя е по-добра от истината, както казваше Мехмед-ага. Аз не исках да лъжа тоя добър човек, още повече че такава лъжа лесно би се разкрила: ще умре някой и, току-виж, Гахар дошъл да ме вика да го съживявам. Обясних му, доколкото можах да сторя това на неговия език, че никой не може да съживи умрял човек, но когато някой се разболее, мога да го излекувам, ако болестта не е неизлечима...

- Имаш ли кобрай против кадити? - попита ме Гахар.

Кимнах утвърдително:

- Имам-

Гахар сигурно помисли, че не съм го разбрал, и почна да ми обяснява, че кадити значи змийска отрова, че на острова имало очиларки и доста хора умирали от тяхната опасна отрова. И пак ме попита дали наистина мога да спася от смърт човек, ухапан от очиларка.

- Мога, Гахар, мога. Не ми ли вярваш?

- Вярвам - кимна Гахар. - Пакеги никога не лъже...

От тоя ден аз винаги носех в чантата си капсули със серум против змийска отрова, които Смит беше купил в Александрия.

II

Веднъж Гахар ме намери в малкия залив и ми каза разтревожен:

- О, Андо! Уин уин! (Много лошо!)

- Какво има? - попитах го аз.

- Амбо гуна! (Амбо ще умре!)

- Кой е този Амбо?

- Син на тана Боамбо!

Аз не бях забравил името на вожда Боамбо - то ми напомни за нашето първо излизане на брега след корабокрушението. Тогава ние не знаехме, че се намираме на остров, където няма "бели господари", и отидохме направо в селото на туземците. Боамбо беше същият оня едър мъж с остър поглед и властен вид, с пера на главата и с три пояса на кръста, който заповяда да ни затворят в колибата, а после, когато ни изкараха на поляната при огъня, Боамбо посочваше един от нас и туземците го хвърляха в океана. Оттогава не бях го виждал. Когато веднъж попитах Гахар защо тана Боамбо не дойде да му дам подарък, той отговори: "Тана Боамбо калиман биля". (Главатарят Боамбо е голям човек). Гахар отново почна да се вайка за сина на главатаря.

- Какво го боли? - попитах го аз.

- Кракът - отговори Гахар.

- А какво му е на крака?

- Костенурката го одраска, не помниш ли?

Аз помнех много добре смелия младеж, който пръв хвана костенурката за шията и я обърна по гръб. Но защо Гахар не ми каза тогава, че той е син на главатаря на племето? Защо криеше това и синът на главатаря и защо отказа да превържа раната му? Защо и другите туземци не ми казаха кой е този момък? Отговорът беше един: те не ми вярваха и се страхуваха от мене. За тях аз бях "пакеги гена" - бял човек от луната, човек от друг свят, който има Странни огледала и пъстри гердани, украшения за глава от шарена басма и "кобрай" в невиждани досега стъкла. Аз бях човек, който може да пали огън, без да търка сухи дървета, и кой знае още какви чудеса може да прави Все пак успях да убедя Гахар, че ако синът на тана Боамбо дойде при мене, ще му дам "нанай кобрай" - най-хубавото лекарство - и за няколко дена той ще оздравее.

• Предыдущая
• 31/113
• Следующая