Остров Тамбукту - Марчевски Марко - Страница 25

• Предыдущая
• 25/113
• Следующая

Все пак не губех надежда. Реших да отида близо до градините, където се надявах да видя белия човек - капитан Стерн или готвача Грей. Имах вече известен опит и знаех как да се пазя от диваците. Знаех също, че в градините работят жени и деца, пазени обикновено от двама-трима въоръжени мъже. Те не бяха опасни. Ако случайно ме видят, ще забравят и стрелите, и копията си и ще се разбягат. Диваците са опасни само когато са много...

Отново тръгнах край брега и скоро стигнах до малкия залив при лодките. Аз добре помнех и залива, и лодките: тук за пръв път стъпихме на твърда земя с капитан Стерн и с готвача Грей след корабокрушението. Тук видяхме първия дивак, който избяга от нас като от чумави, а ние тръгнахме след него по пътеката. Сега аз тръгнах по същата пътека... Вървях предпазливо. Спирах се на всяка крачка и се ослушвах. На едно място пътеката се разклоняваше. Спрях се и се замислих: по коя да тръгна? Едната беше по-широка - тя сигурно водеше към селото; другата - по-тясна и не тъй добре утъпкана, което показваше, че по нея по-рядко минават хора. Тръгнах по втората пътека. Скоро тя ме изведе до висока ограда от бамбук. "Градина", помислих аз, покачих се на едно кичесто дърво и огледах околността.

В градината работеха няколко жени, деца и мъже. Но мъжете не бяха двама-трима, както предполагах, а много повече. И всички бяха въоръжени. Изглежда, че бяха засилили стражата след появяването на белия човек.

Отидох в гората и прекарах в гъсталака целия следобед, а привечер отново се покачих на дървото. Като наближи да залязва слънцето, туземците напълниха торбите си с ямс и таро и си отидоха. Аз останах на дървото. Предполагах, че капитанът или Грей тъкмо сега могат да дойдат, но никой не се появяваше. Стана съвсем тъмно. Отидох в градината, откъснах си един пъпеш и един кичур банани и се върнах под моето дърво. Нахраних се и дълбоко заспах.

IV

Събудих се рано сутринта. Наядох се с банани и пак се покачих на дървото. Туземците дойдоха и се пръснаха из градината - жените плевяха лехите, а мъжете свиваха дебели цигари под сенките и пушеха или дъвчеха бетел. Никъде не се виждаше бял човек.

Той не се появи нито на втория, нито на третия ден. Загубих всяка надежда да го намеря. На четвъртия ден реших да отида при устието на реката, където моите приятели от племето бома бяха оставили няколко кокосови ореха. В такава жега много по-приятно е да изпиеш сока на един кокосов орех, след това да се изкъпеш в океана и да легнеш под някоя дебела сянка, отколкото да висиш напразно по дърветата...

Кокосовите орехи бяха на същото дърво, където бяха ги оставили туземците. Пробих един с ножчето на капитана, изпих сока му, след това се съблякох и се изкъпах в морето. Водата беше топла, но все пак ме освежи.

Налегна ме дрямка. Избрах си по-дебела сянка край реката и заспах.

Събудих се от някакъв шум. Отворих очи и видях около себе си десетина туземци. Те седяха мълчаливо и ме наблюдаваха. Изтръпнах, но не смеех да помръдна.

- Андо! - обади се познат глас. - Тауо ала, Андо! - Познах Лахо. Той ме чакал три дена и като не съм се върнал в селото, тръгнал с хората си да ме търси. Помислил, че съм попаднал в ръцете на племето занго. Попитах го какво щеше да прави, ако племето занго наистина беше ме хванало в плен.

- Карарам! Карарам! - едновременно се обадиха няколко туземци.

"Карарам" значи война.

Всички се радваха, че ме намерили жив и здрав, но аз бях разстроен. Мисълта за "белия човек от луната" не ми даваше покой. Трябва да го намеря на всяка цена, дори с риск на живота си, но къде и как?

Лахо ми каза, че вчера те пак идвали да ме търсят и ме видели на скалата до малката река, но когато тръгнали към мене, аз съм избягал. Това ме учуди. И вчера, и оня ден бях на дървото, откъдето наблюдавах туземците в градината. Не бях ходил на скалата. Значи, те са видели друг човек. Значи, капитанът или готвачът - някой от двамата - наистина се е спасил. Разпитах Лахо и той подробно ми разказа, че като дошли вчера тук и като намерили непобутнати кокосовите орехи, тръгнали да ме търсят към залива. На високата скала, която се вдава дълбоко в океана, те забелязали бял човек, помислили, че съм аз, и тръгнали към него. Но щом ги видял, белият човек се хвърлил във водата и се скрил между скалите. Те извикали няколко пъти името ми, но никой не се обадил. След това туземците ми разказаха и друго, което още повече ме учуди: от същата скала те видели една голяма лодка. Такава лодка те виждали за пръв път. Тя не плавала, а стояла на едно място.

- Къде е тази лодка? - попитах аз развълнуван. Лахо посочи с ръка към залива.

- Там, между скалите - обадиха се няколко туземци.

- Елате да ми я покажете - помолих ги аз. Бързо стигнахме до голямата скала и се изкачихме на нея. Оттук се виждаше целият залив.

- Ето виж! - каза Лахо и посочи с пръст към скалите.

Онемях от изненада. Далече в залива, между Две скали, се подаваше над водата задната част от яхтата на плантатора. Предната част беше затулена от скалите и не се виждаше.

- Лодка! Голяма лодка! - каза Габон.

Да, нямаше никакво съмнение - това беше "голямата лодка" на мистър Смит. Обясних на туземците, че с нея сме дошли на техния остров, и ги попитах къде точно се е скрил вчера белият човек.

- Там - каза Лахо, като посочи скалите към яхтата. - Ние викахме: "Андо, Андо", но белият човек се скри.

- Ще го намеря! - извиках зарадван. - Още сега ще ида на голямата лодка. Той е там.

Казах на своите приятели да ме чакат на скалата и без да мисля много, аз се хвърлих във водата...

Десета глава. неочаквана среща в яхтата на мистър Смит. Стерн и Смит живи?! "Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър!" Смит иска война. Моите обещания на племето бома. Нова среща с туземците от племето занго. "Вълшебният огън". "Скъпоценни" подаръци

I

Дълго плувах, без да почувствувам умора. Най-после стигнах до яхтата и се качих на палубата. Едва сега разбрах какво беше се случило през оная бурна нощ. Яхтата беше попаднала между две скали. Предната й част беше се разбила и нещастните работници на мистър Смит бяха се издавили. Но какво е това? Какво чувам? Човешки гласове! Те долитаха отдолу, от онова място на яхтата, където беше кабината на мистър Смит.

Бързо се спуснах по стълбата. Столовата на яхтата беше напълно запазена. Тук нямаше никакви следи от ужасната катастрофа. Гласовете идваха от кабината на плантатора и аз ги чувах съвсем ясно.

- Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър! - викаше някой с малко пресипнал бас.

- А чии са консервите? - питаше другият с алтов глас.

- Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!

- Аз ти плащам!

- Плащаш?! С какво?

- С лири!

- Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!

- Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя - проплака алтовият глас.

- Ще свикнеш! - дръзко отсече басът.

Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после - с радост.

- О, това сте вие! - възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. - Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!

- Затова ли го оплаквахте всеки ден? - обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.

- И аз предполагах, че сте жив - казах на капитана. - Но едва преди няколко дни узнах положително... Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата...

• Предыдущая
• 25/113
• Следующая