Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич - Страница 39

• Предыдущая
• 39/88
• Следующая

— По-полека карай, бе братче — каза той на Незнайко. — Заради тебе глътнах целия сладолед.

— Няма нищо — отвърна Незнайко. — Можеш да си вземеш друг.

— Добре тогава — успокои се Шаренкия и си взе от сандъчето нова порция сладолед.

Карфичка каза:

— Ти, Незнайко, по-добре не яж сладолед. Това те разсейва, може да стане катастрофа.

— И ти не яж — отговори Незнайко, — защото и ти ме разсейваш, като ядеш.

— Добре, няма — съгласи се Карфичка.

— А пак аз ще ям, защото седя отзад и никого не разсейвам — каза Шаренкия.

Скоро гората свърши и автомобилът се понесе из полето. Пътят се виеше нагоре и на нашите пътници почна да се струва, че са стигнали края на земята, тъй като над стръмнината не се виждаше нищо друго освен небе.

— Трябваше да тръгнем в друга посока, защото от тази страна земята вече се свършва — каза Незнайко.

— Да — потвърди Шаренкия. — Пообъркахме. За всеки случай намали скоростта, защото току-виж, не си успял да удариш спирачките навреме и ще полетим нагоре с краката. А най-добре обръщай назад — да не се навираме, където не ни е работа.

— Не — отвърна Незнайко. — Отдавна искам да видя какво започва там, където свършва земята.

Докато разговаряха, нагорнището свърши и пред очите на пътешествениците отново се откри просторна гледка. Долу се разстилаше огромна долина, наляво се издигаха хълмове, обрасли със зелена трева и гъст храсталак. В далечината тъмнееше гора. Цялата долина беше изпъстрена със златни глухарчета, сини метличини… Особено много бяха белите цветчета, които дребосъчетата наричат „брезова кашичка“. Тази „кашичка“ беше толкова много, че на места земята беше като че ли покрита със сняг. Когато нашите пътници видяха цялата тази красота, дъхът им секна от радост.

— Излиза, че земята не свършва тука — каза Незнайко.

— Да — подзе Шаренкия. — Земята се оказа по-голяма, отколкото предполагахме, така че ние направихме важно научно откритие и по този случай може да се, изяде още една порция сладолед.

При тези думи той бръкна в светлосиньото сандъче, измъкна оттам нова порция сладолед и го заяде.

Пътят се спусна надолу и колата тръгна по-бързо. Скоро започна нова стръмнина и пътешествениците пак помислиха, че са се озовали на края на земята, но щом стръмнината свърши, пред тях се разкри нова шир. Това се повтори няколко пъти.

— Казват, че земята била безкрайна и че на която и страна да тръгнеш, все няма да стигнеш края — рече Карфичка.

— Аз мисля, че това не е вярно — отговори Незнайко. — Ние, дребосъчетата, сме много малки и с поглед не можем да обхванем големите неща, затова те ни изглеждат безкрайни.

— И аз мисля така — подзе Шаренкия. — Според мене всичко си има край. Ето например в това сандъче има много сладолед, но аз подозирам, че и неговият край скоро ще настъпи.

Като беседваха така, Незнайко и неговите спътници се носеха все по-далеч и по-далеч и не усетиха как стигнаха до един кръстопът. Тук Незнайко спря автомобила, за да види накъде да кара по-нататък: направо, надясно или наляво. На кръстопътя се издигаше стълб, а на стълба бяха заковани три стрелки с надписи. На стрелката, която сочеше направо, беше написано: „Каменград“. На стрелката, която сочеше наляво, се четеше: „Пръстенград“. И най-после на стрелката, която сочеше надясно, имаше надпис: „Слънчевград“.

— Работата е ясна — каза Незнайко. — Каменград — това е град, изграден от камъни. Пръстенград — град от пръст, там всички къщи са глинени.

— Значи според теб Слънчевият град е изграден от слънце, така ли? — с насмешка запита Шаренкия.

— Може и така да е — отвърна Незнайко.

— Не може, защото слънцето е много горещо и от него не могат да се строят къщи — каза Карфичка.

— Ами да отидем и да видим — каза Незнайко.

— По-добре да заминем първо за Каменния град — предложи Карфичка. — Много интересно е да погледаме каменни къщи.

— А пък аз искам да видя къщи от пръст. Интересно е да научим как живеят в тях дребосъчетата — каза Шаренкия.

— Нищо интересно няма. Ще отидем в Слънчевия град и толкоз — отряза Незнайко.

— Как така „и толкоз“? Какво току се разпореждаш — възмути се Шаренкия. — Заедно тръгнахме, значи заедно трябва и да решаваме.

Почнаха да решават заедно и пак нищо не можаха да решат. Най-после Карфичка каза:

— Я да не се препираме, а да почакаме — нека случаят ни посочи на коя страна да потеглим.

Незнайко и Шаренкия спряха препирните си. В това време отляво на пътя се зададе автомобил. Той се стрелна край пътешествениците и изчезна по посока на надписа „Слънчевград“.

— Виждате ли? — рече Незнайко. — Този случай показва, че и ние трябва да тръгнем към Слънчевия град. Но не се огорчавайте. Първо ще отидем в Слънчевия град, а после може да се отбием и в Каменния град, и в Пръстения град.

Като каза това, той отново включи мотора, завъртя кормилото надясно и леката кола се понесе напред.

След завоя пътят стана много по-равен и по-широк. Личеше, че тук по-често минават автомобили. Скоро срещу нашите пътници се зададе автомобил. Той прелетя толкова бързо край тях, че никой не успя да го разгледа както трябва. След някое време ги догони друга лека кола и Незнайко видя, че тя беше с непозната конструкция: възниска, дълга, с блестящи фарове, боядисани яркозелено. Шофьорът подаде глава от колата, с любопитство изгледа Незнайковия автомобил, а после даде газ и скоро изчезна в далечината.

Пътят се виеше между хълмове, минаваше ту през гора, ту из поле. Неочаквано пътешествениците се озоваха пред една река. Пред тях блестеше водата, а над нея от единия бряг до другия бе прехвърлен дълъг мост. Сред реката пореше вълните един параход. Параходът имаше голям комин, който бълваше облаци дим.

— Гледайте, параход! — завика Карфичка и запляска с ръце от радост.

Тя не бе виждала никога истински параход, защото не бе излизала от Града на цветята, а по Краставичената река не плаваха параходи. Но Карфичка веднага се досети, че това е параход, понеже често бе виждала параходи на картинки в книжките.

— Хайде да се спрем и да го погледаме — предложи Незнайко.

Незнайко докара автомобила до средата на моста и спря. И тримата излязоха, облегнаха се на перилата и загледаха парахода. На палубата имаше много пътници — дребосъчета. Едни седяха на пейки край бордовете и се любуваха на красивите брегове, други разговаряха помежду си, дори спореха за нещо, трети се разхождаха. Имаше и такива, които мирно дремеха, полегнали в меки кресла с подвижни облегалки. В тези кресла беше много удобно да се седи с вдигнати нагоре крака.

Когато параходът минаваше под моста, Незнайко, Карфичка и Шаренкия ясно видяха всички пътници на палубата.

Изведнъж мостът се обви в кълба дим, които излизаха от параходния комин. Незнайко се закашля, задавен от дима, но все пак изтича на другата страна на моста, за да погледа още парахода. Карфичка и Шаренкия изтичаха след него. Когато димът се пръсна, параходът беше вече далеко.

Минута по-късно нашите пътници отново седяха в леката кола и пътуваха. През цялото време Незнайко си спомняше за парахода и не преставаше да се чуди.

— Това се казва параход! Никога не бих повярвал, че такава грамада може да плава по водата.

И Карфичка се чудеше. А Шаренкия отначало щеше да се учуди, но после си спомни за своето правило — на нищо да не се учудва, и каза:

— Чудо голямо, параход. Просто голяма лодка.

— Поне да беше казал: просто голямо корито! — отвърна Незнайко.

— Защо корито? Да беше корито, щях да кажа корито, а пък аз казвам лодка.

— Слушай, Шарко, я не ме ядосвай! Когато шофьорът държи кормилото, не бива да се ядосва, защото ще стане катастрофа.

• Предыдущая
• 39/88
• Следующая